terapevt.bg

Автор: Георги Шияков

  • Какво е терапевтичен процес и дискурс и какво не е терапевтичен процес и дискурс?

    Много може да се говори какво е и какво не е терапевтичен процес и терапевтичен дискурс. Не мисля, че може с точност да се дадат дефиниции, тъй като различните школи имат различни виждания по въпроса – разбира се, има някои общи гледни точки, около които се обединяват. Така както имат различни виждания по въпросите как трябва да се работи с пациентите (с какви техники) и на какво ниво с тяхната психика, така и отношението към терапевтичния контекст е различно. 

    За мен първото и изключително важно нещо в един терапевтичен процес е разбирането – да разбереш екзистенциалната ситуация на пациента. Това означава да разбереш човека – кой е той, какъв е, къде се намира, какво се случва с него и не на последно място: какво преживява? Терапевтът трябва да положи усилия да разбере всичко това, за да допусне идеята, че може да помогне. Не мисля, че е възможно да се постигне ефективно решение ако няма разбиране от страна на терапевта. Ако терапевтът просто има идеята да чете лекции или да дава инструкции на пациента, не считам, че лечението ще бъде от полза. Някои терапевти залитат в посока да предадат колкото се може повече от идеите и знанията си за психичното – един вид да дадат урок на пациента. Дали това е успешно знаят само техните пациенти.

    Много съществено значение има поведението на терапевта в терапевтичния дискурс. Той трябва да създаде подходяща атмосфера за изразяване на емоции, които често са неприятни, непривлекателни, неморални, а дори и налудни. Терапевтът трябва да е в състояние да осигури пространство на пациента, в което той да се чувства сигурен и защитен. Терапевтът е там за да помага, а не да демонстрира знания и умения. За да се случи всичко това е необходимо доверие, а как се постига доверие между двама непознати? С подходящата атмосфера, пространство и разбиране. Получава се нещо като херменевтичен кръг. Доверието се получава понякога бързо и лесно, друг път е необходимо повече време, а е възможно и никога да не се случи – тогава терапевтът трябва да е достатъчно силен да признае пред себе си този факт и да пренасочи пациента, тъй като няма да е в състояние да му помогне, ако няма доверие между тях. Доверието се печели с емпатия – т.е. вчувстване и съпреживяване от страна на терапевта. Това изключва оценяването – никой не иска да бъде оценяван и диагностициран, дори и хората, които настояват да им бъде поставена диагноза, реално, дълбоко в себе си, не желаят това. Емпатията изключва и съжаление – никой не иска да бъде съжаляван. Хората просто искат разбиране. Терапевтът не е предводител, той е „помагач“ – той подкрепя и помага на пациента в процеса на израстване и в това да разбира себе си по-добре.

    Терапевтичният дискурс не може да се случи където и да е (на пейка в парка или в заведение, например) – обстановката трябва да е контролирана и всички детайли са от значение. Къде ще седи пациентът и къде ще седи терапевтът. Какво има по стените, какъв цвят са стените. Какви мебели има в стаята. Удобни ли са местата за сядане. Всички тези, а и много други детайли са от значение, тъй като това е ситуацията, в която пациентът трябва да се почувства спокоен и по-уравновесен. Той трябва да повярва в терапевтичния процес и да се чувства сигурен, споделяйки най-съкровените си мисли и чувства с един практически непознат човек. Поради тези причини терапевтът трябва да е в състояние да управлява всички тези детайли на терапевтичния дискурс.

    Терапевтът трябва да е придружител за пациента, след като спечели неговото доверие. Той трябва да се грижи за това доверие, да остане непокътнато и да бъде все по-здраво, за да може пациентът да следва посоката, в която терапевтът му помага да поеме. Тази посока е разбирането на себе си и по-специално на смисъла и целта на симптома. През тази врата пациентът ще стигне до разбирането на своето страдание – каква е причината за страданието и откъде идва то – това би трябвало да бъде основната стъпка към неговото излекуване. За целта терапевтът трябва да е разбрал пациента и чрез различните техники, които може да използва да потвърди хипотезите си и да помогне на пациента да осъзнае проблемите си. Зигмунд Фройд демонстрира това по много красноречив начин в случая с „Човекът Вълк“.

    Понякога се налага терапевтът да провокира и дори да притисне пациента, за да го заведе до конкретен момент, който вярва, че би бил от полза за него. Терапевтът трябва много умело да управлява терапевтичния процес и ако се налага да го прекъсне, стига това да е за доброто на пациента. В “Човекът Вълк” З. Фройд е описал, как след като усеща, че процесът буксува и пациентът не напредва, той взима решение да прекрати терапията след определен период, независимо докъде ще стигне и уведомява за това пациента, което на практика провокира пациента да се отвори и да постигне напредък в своята терапия. 

    В терапевтичния дискурс, терапевтът играе ролята на контейнер на чувствата на пациента, които самият пациент не е в състояние да понесе. Терапевтът трябва да съдържа тези чувства и да ги връща на пациента в по-приемлив вид, така че пациентът да се научи да ги преработва и да свикне с тях. По време на терапевтичния процес, терапевтът емоционално е постоянно и непрекъснато на разположение на пациента. Той е там за да удържа неговите емоции и да уважава неговата самостоятелност, дори когато пациентът е уязвим. 

    Невербалното поведение, в рамките на терапевтичния дискурс, също е от голямо значение. Той е добре да управлява съзнателно своето тяло и да отразява или провокира пациента с жестове и мимики. Всичко се случва “тук и сега” и интерпретациите, както и допусканията, които се правят се отнасят за дадения момент.

    Без съмнение има още детайли, които не съм споменал, но нямам претенцията да съм описал всичко. Независимо от различните възгледи на различните школи, терапевтичният процес и терапевтичният дискурс имат огромно значение за самата терапия и тяхното подходящо осигуряване и управление са предпоставка за успешното лечение на пациентите. Не е важен видът на терапията, а е важно дали помага на хората. Когато хората напредват в преживяванията на собствените си емоции и ги разбират, в следствие на терапевтичното лечение – значи терапията е добра.

  • Hello world!

    Чудих се каква да бъде първата ми публикация – умишлено оставям фабричното заглавие на сайта: „Здравей свят!“ Хубаво звучи. Всички теми са важни, но ми се искаше тази да бъде по-обща, по-генерална. Затова реших да напиша няколко думи за човещината и човешките отношения, в които всички сме потопени ежедневно, но рядко се замисляме за тях, и тяхната връзка с психотерапията.

    Какво е “човещина” (и има ли почва у нас, както се казва)? Етимологично произлиза от “човек”, ergoби следвало да е нещо, което хората правят. Семантично влагаме положителен характер в употребата на думата, най-често се употребява за действие, което е присъщо на човек и има добра умисъл в него, грижа към другия човек, както и състрадание, та дори и малко толерантност. Това е по подразбиране. Синоними на “човещина” са: “човечност”, “човеколюбие”, “алтруизъм”, “хуманност” и други. Ако потърсите значението на думата, най-често ще намерите: “Съзнателна любов към останалите човешки същества.”

    Разбира се, съществува и друга употреба на тази дума, една по-ежедневна употреба, свързана повече с поведенческите ни навици (а дори и физиологичните ни нужди), като в повечето случаи се използва за осмиване на същите тези действия и то, парадоксално, най-често от индивиди, които имат дефицити в чувството си за хумор. Сигурно знаете, че хуморът е един от така наречените зрели защитни механизми на Аз-а. 

    Но да се върнем на първото значение. Ако се замислим, в реалността това, което хората правят масово и ежедневно (разбира се, това е генерализация, която не важи за всички люде) е да не проявяват състрадание, грижа и/или толерантност. Всъщност повечето хора се стремят към бърза, материална печалба, която е за сметка на другите – не, че нарочно е за чужда сметка, но така се получава, защото хората масово не се замислят за последиците от техните действия (преди да са ги връхлетели). Хората, също така, лъжат, крадат, убиват и прочее. Тогава кое е присъщото за хората? Човещината, всъщност присъща ли ни е? Ако човек се информира добре, т.е. чете и гледа новини, общува с много хора или просто наблюдава, случващото се около него в ежедневието, ще види, че същите тези хора (в повечето случаи), къде съзнавано, къде несъзнавано, не проявяват любов към останалите човешки същества. Явно на хората са им присъщи много други неща – не само човещина, въпреки че ако погледнем чисто статистически – човещината ще се окаже доста несвойствена за много от тях. 

    Но нека оставим проблема. Нека погледнем решението. Винаги е по-добре да се фокусираме върху решението вместо върху проблема. Тук въпросът е: изобщо има ли решение? Ако погледнем човешката история (доколкото, разбира се, можем да приемем, че написаното по книгите е вярно поне донякъде), ще видим, че това поведение, описано по-горе, присъства във всички епохи и човещината се среща сравнително рядко. Без значение, коя история ще вземем предвид, дали ще са по-скорошните епохи, например ХХ век – срещаме две световни войни, няколко доста мащабни военни конфликти в близкия и далечния Изток, Африка, както и две Балкански войни, а и да не забравяме целия панаир наречен “Студената война”. Дори няма нужда да се вглеждаме в по-локални процеси, като тоталитарни режими и прочее, които не случайно, отхвърлят идеите на психоанализата. Ако погледнем по-назад във времето, ще намерим Османската империя, която от културна гледна точка е една от най-зрелите организации за времето си, че дори и след това. По същото време имаме “откриването” на Америка, което далеч не е изпълнено с човещина, а и 500 години по-късно – там продължава само да се говори за човещина, но не и да се демонстрира такава. Отивайки по-назад срещаме една доста продължителна епоха, наречена “Тъмните векове” – и там не личи много човещина. Византийска империя, Римска империя… Ако прочетем Библията дори, ще видим, че и преди 2000 години човещината е била рядко срещана. Няма смисъл да продължаваме. Та, има ли решение този проблем? 

    Решенията могат да бъдат много и най-различни, а и не бихме могли да предвидим резултатите. Психологията ни учи, че единственият начин да се промени човешкото поведение е чрез личен пример. Оттук следва, че ние трябва да се научим на човечност, състрадание, толерантност и прочее. Ние самите трябва да можем да демонстрираме това и да даваме пример. Т.е. ние трябва да бъдем хора, преди всичко, да се грижим за хората около нас, да им помагаме безкористно и да проявяваме тази “съзнателна любов към останалите човешки същества”. Целта е обаче не да ги караме да ни последват в тази посока. Преди да се е зародила някоя организация, която да промотира едно или друго и да създава смут в ефира – нека да помислим малко. Целта е хората да осмислят и осъзнаят съществуването си, като се убедят, че могат да почувстват удовлетворение от това да бъдат хора. Да бъдем човеци и да се държим човешки. Човещината, която ни липсва в ежедневието и която ни се иска да срещаме по-често. Въпросът опира до ценности. Май няма да дам отговори тук, но пък ще поставя въпроси.

    Въпросът към какво да се стремим също е важен. Мисля, че е добре да се стремим към удовлетворението, а не към удоволствието, тъй като фокусирането в удоволствието води до материални ценности, а резултатите от това вече са налице и изгледите хич не са добри. Концепцията за щастието не е добра – тя ни прави нещастни. Щастие няма – има радости, които са преходни, както е преходно всичко на тази планета. По същия начин обаче, са преходни и тъжните моменти, и загубите. 

    Основната предпоставка за човещината е проявата на разбиране. Ако човек не може да прояви разбиране, няма как да прояви човечност, тъй като това ще означава, че той ще натрапва своите виждания на другите хора. Това не е човещина. Човещината е свързана с добрина и свобода. Свободната воля ни прави такива каквито сме. Значи следва, че е добре да се стремим към разбиране – всеки от нас да се опитва да разбира тези, с които се среща. 

    Работата на психотерапевта е именно такава – да разбира хората, с които работи, да си дава сметка за чувствата и мислите, които преживява и които са породени от тази интеракция и да бъде „тук и сега“ с този човек, за да може и той с времето да разбира себе си. Да разбираш себе си, значи да осъзнаеш откъде идват болката и страданието, да ги почувстваш добре, да ги преживееш и ако е възможно – да продължиш напред. Психотерапията е гениално откритие и тя е за всички хора. Всеки, който се е сблъскал с някаква болка, с някакъв страх и/или с някаква загуба би могъл да се възползва от даровете на психотерапията, а в това число влизат всички хора, защото загубите, страховете и страданията започват веднага след раждането. Просто такъв е животът – низ от загуби. Психотерапията ни помага да преживяваме загубите и да се справяме със страданието. Животът на човек може да бъде много тежък, труден и болезнен. Оттук следва заключението, че психотерапията помага на хората да преживяват животите си. Това винаги е полезно.