Автор: Георги Шияков

През последните години много активно и едновременно много прикрито се набляга на темите за традициите, православието, косервативните ценности и прочее неясни термини, които не искам да изброявам. През последните седмици този дискурс се промени и стана много директен и агресивен – преди агресивност си позволяваха само някои радикални елементи. Аз не искам да влизам в политическите спорове по темата с настоящото изказване. В случая бих искал да изразя позиция, която ми се струва важна, изхождайки от позицията ми на професионалист в психичното здраве. 

Считам, че въвеждането на подобен закон не допринася за подобряването на психичното здраве на хората, в частност подрастващите и техните учители, като в случая под “подрастващи” визирам всички хора, които не са пълнолетни. Въпросът със сексуалността е разглеждан много в психоанализата и всички знаем, че още Зигмунд Фройд открива и демонстрира, че сексуалността е от голямо значение за психичното здраве. В свое писмо до разтревожена майка (което няма да цитирам, тъй като последните дни се появи в доста публикации), Фройд обяснява, че хомосексуалността не е болестно състояние, успокоявайки жената и казвайки ѝ, че синът ѝ има нужда от обич и подкрепа, а не от лечение. Хомосексуалността е извадена от списъка с болести отдавна и лекари, психолози и терапевти са единодушни, че “лечението” е безполезно и безсмислено. През годините методите на “лечение” са били близки до това, което в наши дни се приема за нечовешко отношение, измъчване, тормоз и други действия, забранени от закона в по-голямата част от света. 

Преди няколко седмици, работейки с пациент, се сетих за една книга на Алис Милер (психотерапевт), която много хубаво описва резултатите от подобно отношение в семейството, а след това и извън него. 

“Има много хора, чиито потребности от закрила, грижа, нежност и копнеж за любов са сексуализирани твърде рано. Те живеят с различни форми на сексуална фиксация, без някога да са успели да разберат историята си. Включват се в групи, възприемат безкритично теории, които потвърждават фиксацията им, и са убедени, че споделят с другите научно обосновано знание, докато несъзнавано украсяват своята изтласкана в несъзнаваното история. Така те вредят на останалите по същия начин, както някога им е навредено на тях, без да имат каквито и да е скрупули. 

Мисля, че бъдещето на такива хора и техните жертви е заплашено от всякакъв вид идеологии.”

Неосъзнаването на собствената ни история, ни кара да се отнасяме към другите по начин, по който са се отнасяли към нас, без да си даваме сметка за това. 

“Нещо несъзнавано не се премахва с прокламации и забрани. За него можем само да придобием чувствителност, за да го опознаем, преживеем съзнателно и по този начин да го поставим под контрол. Една майка не може да развие уважение към детето си, ако не усеща как например го засрамва с иронична забележка, чиято цел е единствено да прикрие собствената ѝ несигурност. Тя обаче не може да усети колко унизено, презряно и обезценено се чувства детето до нея, ако самата никога не е преживявала съзнателно тези емоции, а се е стремила да ги охвърля с ирония.”

Ежедневно виждаме агресия, под формата на гневни изказвания и действия от хора, които след това съвсем убедено твърдят, че са християни, мюсюлмани или от друга религиозна група, говорят за “традиционни ценности” и “морал” и използват всичко това за оправдание на думите и действията си. Аз им вярвам – повечето от тях наистина са убедени в правотата си, но също така зад тези оправдания, поднесени като обяснения и аргументи, виждам техните страдания, тяхната неувереност и техните болка и страх. Те са скрити зад демонстрираната гневност, защото думите и действията им са, освен всичко останало и гневни. 

“Потискането на свободата и принудителното склоняване към приспособяване не започват в офиса, фабриката или партията, а още в първите седмици от живота. Впоследствие тази принуда ще бъде потисната и ще остане принципно недостъпна за всякаква аргументация. Дори да се смени обектът им, приспособяването или послушанието не се променят по същество. 

Несъзнавания гняв на малтретираното, затваряното, експлоатираното, ограничаваното, дресирано дете може да подхрани неговия политически ангажимент. Така гневът се пренасочва към битката с политически опоненти, без да засяга идеализацията на лицето, обгрижващо детето през ранните му години. Послушанието от детството се прехвръля върху лидери или групи.”

Това, което също личи е отношението на тези хора към другите, които са на различно мнение от тяхното, е презрение. Те не могат да понасят различието, другостта, както някога техните родители и след това учители, приятели и познати не са можели да понасят техните различия. Това е нашето тежко наследство от няколко десетилетия живот в човеконенавистния режим, който трябваше да ни уеднакви, за да бъдем “равни”. 

“Презрението, което пациентът изразява, може да има различни първообрази в житейската му история, чиято обща функция е да го защитават от нежеланите чувства. То може да бъде прекратено, ако съответните емоции, включително отчаянието и срама на детето от липсата на ответна любов на родителите, но най-вече яростта от отсъствието им бъдат преживени. Презрението към другите и надценяването на постигнатото от самия него пречат на болния да скърби за това, че не е бил обичан, ако не е доказвал уменията си. Грандоманията е гаранцията, че илюзията “аз съм обичан” ще продължи. Избягвайки скръбта обаче, дълбоко в себе си човек сам остава презрян. Защото всичко онова в мен, което не е великолепно, добро и разумно, подлежи на презрение. С това оставам в плен на детската самота: презирам безсилието, слабостта, несигурността, накратко безпомощното дете в мен и в другия.”

Много пациенти идват при мен с твърденията, които всички сме чували: “не искам да съм слаб”, “не трябва да изпитвам лоши чувства”, “ако се страхувам – значи съм слаб”, “тъгата/завистта/страхът/ревността е лошо чувство” и т.н. Аз твърдя, че няма “лоши” и “добри” чувства. Това са просто нашите чувства. Чувствата имат едно много хубаво качество, каквито и да са те – истински са. Ако им обръщаме внимание, можем да научим много за себе си и да избегнем доста проблемни ситуации в живота си. За жалост по-голямата част от нас са израснали и научени да не им обръщат внимание, а да ги избягват. Всичко започва още от най-ранните години, още преди да проговорим. Представете си едно съвсем малко дете, което прави първите си опити да се изправи и почти веднага след това губи равновесие, пада и се удря. Към него се спуска възрастен, който веднага се опитва да го успокои, казвайки му неща от рода на: “ама защо плачеш”, “няма нищо”, “недей да плачеш”, “всичко е наред” и прочее. Няма да мислим за възрастния, който не може да понесе страданието на малкото дете и всъщност това е целта на тези изказвания – да прекратят това, с което възрастният не може да се справи. Но нека помисли за детето и какво послание е отправено към него. Вие как бихте се почувствали, ако се спънете, ударите си коляното и ви боли много в този момент, уплашен сте, защото не сте очаквал да паднете и някой дойде и ви каже: “Недей да плачеш / няма нищо”? Чудя се дали няма да му се ядосате на този човек, който на практика ви казва: “не те боли и нямаш право да показваш, че те боли”, докато вие много добре усещате, че ви боли и няма как да спрете това чувство. Разбирате ли колко безумни са подобни изказвания и колко объркващи и смущаващи за малкото дете/бебе? Но малкото дете иска да зарадва родителя, защото на практика животът му зависи от него и то несъзнавано знае това. Знае, че ако родителят е доволен, то ще получава любов, ще му се радват, ще го хранят, ще го преобличат и т.н. Това е инстикт за оцеляване, съответно детето гледа да намери начин да угоди на безумните желания на родителя и започва да бяга от чувствата си, защото така му показват, че трябва да прави. 

“Национализмът, ксенофобията, фашизмът в основата си не са нищо друго освен идеологически украсявания на това бягство. Това е бягство от измъчващите, изтласкани спомени за презрението, изпитвано в миналото, към опасното, деструктивно презиране на хора, издигнато в програма. Скритата жестокост към детето се манифестира в създаването на екстремистки младежки групи, чийто произход в детството до голяма степен все още се отрича не само от членовете им, но и от цялото общество.

…

Бъдещето на демокрацията зависи от тази крачка на отделния индивид. Ако процесът по изясняване на чувствата бъде възпрепятстван, апелите за любов и разум са безполезни. Не е възможно омразата да бъде преборена с аргументи, необходимо е да се изясни произходът ѝ и да се използват адекватни инструменти за премахването ѝ.

…

Омразата към живота и страстта към разрушението са причина националистите по целия свят да си приличат толкова много, сякаш носят единна униформа. Тази деструктивност е подхранвана от един и същи източник, а именно от историята на преживените в детството мъчения, които човек или не си спомня, или не желае да възприеме, и които доскоро обществото напълно отричаше. Разбира се, днес вече не можем да си позволим подобно отричане, тъй като рисковете от него експлозивно нарастват. Хора, които са готови да изровят историята си от тъмнината на забравата, ще насърчат и други да направят тази крачка и с пробуденото си съзнание ще внесат в тъмнината на днешната “политика” повече светлина и яснота, отколкото е било възможно досега.”

Единственият начин да намерим изход от този омагьосан цикъл е да работим върху себе си – да намерим начин да се свържем със себе си, с малкото дете, което е част от нас, да го чуем, да се опитаме да го разберем и да преживеем всичко онова, което то не е успяло да преживее. Психотерапията е един подходящ начин. Аз съм психоаналитик, но има много видове психотерапия – психодрама, гещалт, системен подход и т.н. Всеки може да открие подходящия метод за себе си – важното е да бъде при квалифициран психотерапевт, защото и с това се спекулира в нашата държава.

Та, да се върнем на въпроса – подобни забрани и ограничаващи свободата и човешките права, законови актове няма как да доведат до нещо добро. Психотерапията, както и човешката история показват категорично и ясно, че резултатите от подобни ограничения винаги са катастрофални и не водят до положителен развой на нещата. Всеки би следвало да има право, да е свободен да прави това, което иска, стига с действията си да не носи вреди на другите. Имаме много еволюционен път да извървим, докато успеем да осмислим това, но това не означава, че не трябва да опитваме. А що се отнася до сексуалността, ще го кажа по следния начин:

Хомосексуалността е толкова патологична, колкото хетеросексуалността е патологична. Хетеросексуалното желание е толкова нормално, колкото хомосексуалното желание е нормално. (Каквото и да означава “нормално”.) Всички хора сме различни и вероятно винаги ще бъдем различни, а това е чудесно.

Използвани са цитати от: Алис Милер “Драмата на надареното дете и търсенето на истинския аз” (© ИК – Критика и Хуманизъм, 2018 / превод от немски Теодора Карамелска) / изображение: Yuval Robichek

Много се изписа за паниката и тревожността през последните дни. В никакъв случай не искам да омаловажавам написаното, нито да го коментирам, а и далеч не съм изчел всичко, затова нека приемем, че в този текст всяка неупомената референция е напълно случайна. 

В така “организираната” ситуация на извънредно положение, можем да направим няколко неща, за да се чувстваме по-добре (“организираната” е в кавички, защото е под въпрос къде има организация и къде няма). Можем да си създадем ново ежедневие – дори е важно да го направим – това е една стъпка, в която показваме на себе си, че можем да сме лидерите в собствения си живот. Това означава да организираме деня си, особено хората работещи вкъщи. Тази “мисия” се усложнява, когато има деца, които търсят внимание и усещат тревогите ни и съответно те самите проявяват безспокойство, гледайки родителите си притеснени и напрегнати. Но децата имат нужда от същото нещо – имат нужда от структурата, която са имали преди извънредното положение, т.е. ходели са на училище/градина/ясла, там са се занимавали с нещо и прочее. Учениците, в някаква степен са “по-лесни“ – ангажирани са в онлайн обучения, има уроци по телевизията – на тях трябва да осигурим пространство и интернет и да им обясним, че животът не е на пауза, а продължава. По-късно ще се върна на този момент. 

При по-малките, ситуацията е по-сложна, те искат внимание и със сигурност не е добре да ги оставяме пред таблета/компютъра, за да се “кротнат”, защото това ще ни се върне в последствие, като бумеранг и нито ще са кротки, нито ще ни слушат. Тук е добре родителите/настойниците да разделят времето си помежду си, за да може единият възрастен да работи, а другият да се занимава с детето/децата, след което да се сменят, тъй като да обръщаш внимание на децата често е доста по-трудоемко от това да си свършиш работата – сигурен съм, че много хора си дават сметка за това. Сега да се върна на онзи момент по-горе – единственият начин да моделираш и променяш човешкото поведение (в това число и на децата – уточнявам, понеже сме склонни да забравяме, че и те са хора) е чрез личен пример. Това, което родителите/настойниците могат да направят за децата си е да им покажат как да се отнасят към извънредното положение и как да го преживяват. Ако демонстрираме тревожност и напрежение, няма какво друго да очакваме от децата освен същото. Те винаги ни наблюдават и “записват”, затова всичко, което кажете или направите, може и ще бъде използвано срещу вас. (Повярвайте ми, по-добри са от ДАНС и фейсбук, взети заедно.) Независимо дали имате деца или не – да внесете ред и структура в новото си ежедневие, ще ви донесе усещане за сигурност и спокойствие. 

Сега да се върнем на възрастните – какво да правим в новото си “извънредно” ежедневие? Като начало, нека се замислим – офисът ни вече е в съседната или в същата стая – от това печелим време – не е необходимо да пътуваме до там и обратно. За средностатистическия човек това са два часа на ден. Два часа са доста време, което бихме могли да използваме по най-различни и полезни начини, като например: да поспим повече преди работа, да се раздвижим и да повишим тонуса си (това е добре и за имунния статус), да поговорим с близките си хора и да разберем как се чувстват и още много варианти. След това е добре да се захванем с работните си задачи. В най-добрия случай ще имате възможност да се изолирате в отделна стая, но ако нямате тази възможност ще се наложи да се фокусирате върху концентрацията си. От друга страна, хората работещи в така модерните, често срещани и вече отречени “оупън офиси”, би трябвало да са свикнали с околния шум и дистракции. Ползвайте слушалки – те също помагат да не чувате това, което се случва около вас. 

Добре е да имате някакъв график, който да спазвате. Не казвам да следите всичко до минута, но да е някакъв график от сорта на: “между 12:00 и 13:00 часа ще обядвам и ще си дам време за почивка” или “на всеки час ще ставам от стола, ще отида до прозореца/балкона и ще погледам навън за около 5 минути”. Целта на това упражнение е да ограничи саморазрушителните ни пориви и да ни помогне да не се чудим какво да хапнем от хладилника или от шкафа с бисквитите през 10-15 минути. Добре е да имаме цел във всеки един момент. Добре е да имаме краткосрочни цели за всеки ден. Тези цели е хубаво да бъдат изпълними, за да можем да изпитваме удовлетворение от това, че сме си свършили работата за деня и заслужено да се отдадем на кратка почивка. 

Когато “работното време” приключи е добре да отделим време за удоволствия – дали ще играем някаква игра, дали ще четем, дали ще гледаме филм или пък ще се отдадем на тренировки – няма значение. Важното е да осигурим на себе си (а и на близките си) някакво развлечение, това е и вид награда за свършената работа преди това. Много хора, поради собствената си несигурност, гледат да демонстрират, че много работят и не ограничават “работното си време”, а това често поражда напрежение, особено, когато другият родител е бил принуден да отдели изцяло времето си на детето/децата и не е свършил никаква работа. Откъде идва тази несигурност и защо някой би правил това, е съвсем отделен въпрос, който е сложен и всеки човек би имал различен отговор. 

След един такъв ден, в който всеки си е свършил работата, след това са отделили внимание на близките си и са разпуснали заедно или по отделно, човек може да легне и да поспи спокойно, независимо от извънредното положение, което “върлува” наоколо. 

А, и още нещо: не прекалявайте с новините и най-вече с “новините”. Бъдете информирани, но подбирайте източниците си – нека фейсбук е повече за забавление, социалните мрежи не са надежден източник на информация. 

Паниката и тревожността са симптоми. Те са нашият отговор на конфликта, който се случва вътре в нас, когато не можем да контролираме ситуацията около нас и не знаем как да я преживеем. А ситуацията в момента е точно такава – извън нашия контрол – както всеки ден от живота ни на тази планета. Това ни “вкарва” в дълбоките води на силните емоции и травматичните преживявания, които дори не помним в съзнанието си. Коронавирусът е проблем, но не по-страшен проблем от автомобилните катастрофи, ХИВ, самоубийствата, маларията, злоупотребата с разрешени и неразрешени психоактивни вещества и прочее. Когато усетим подобно неразположение е добре да потърсим помощ от психотерапевт. Психотерапията ни помага да разберем какво се е случва в нас и защо така се чувстваме. 

Паниката и тревожността в нас са много по-стари от коронавируса и вече дълго време живеем с тях. Просто коронавирусът е “късметлия”, че се появи по време на паника.

А за тоалетната хартия – друг път…