Автор: Георги Шияков

В живота почти непрекъснато ни се налага да правим избори. Когато отидем на лекар, защото имаме някакъв здравословен проблем и този лекар ни постави диагноза, която е плашеща – какво правим? Обикновено търсим второ мнение. Отиваме при друг лекар и той не потвърждава диагнозата, а дава друга прогноза, свързана със същия проблем. Тук изобщо не говорим за случаи, когато един лекар е сбъркал или пък иска да ни подведе, или да се подсигури, или какви ли не други варианти. Обсъждаме ситуация, в която лекарите са компетентни и напълно адекватни от медицинска гледна точка, както е в по-голямата част от случаите. Лекарите са хора и като всички други хора допускат грешки – няма да коментирам повече това. В гореописаната ситуация няма грешки, а има различни възгледи – доколко един проблем е опасен и интервенцията наложителна. Разбира се, можем да потърсим и трето мнение, но има вариант и то да не съвпадне с нито едно от двете, получени до момента. Така можем да продължим да ходим по лекари, за да търсим нещо, което не сме в състояние да обясним, но винаги ще имаме отговор, че “лекарите нищо не разбират” и “тая скапана здравна система” и прочее. Няма да коментирам и този вариант – той е безспорно интересен, от гледна точка на това, какво преживява един пациент в такава ситуация, дали е склонен към хипохондрия, защото има нарцистичен характер или пък просто няма доверие в никого, защото през целия си живот е бил подвеждан от близките си хора, но това не е предметът на този текст, както и нямам за цел да защитавам или критикувам системата за здравеопазване. 

Как да вземем правилно рационално решение?

Да се върнем на варианта, в който имаме различни лекарски мнения и нашия избор. Има хора, които ще приемат мнението на лекаря, който дава по-благоприятна прогноза, който ги е успокоил и им е казал, че не е необходимо да се притесняват на този етап, а само да следят състоянието си и да ходят периодично на преглед. Това може да отразява желанието на пациента да гледа позитивно на живота и да не се тревожи. Може също така да е признак за нежеланието на човек да се сблъсква с трудности, тъй като това е прекалено тежко и болезнено за него. Би могло да е склонност от страна на пациента да бъде авантюристичен и да рискува. Възможно е лекарят да му е по-симпатичен и така да му вярва повече.

В другия вариант имаме пациент, който ще избере по-неприятната прогноза. Защо някой би решил, че е по-добре да има сериозен проблем, вместо нещата да не са притеснителни. Дали това не се дължи на желанието му да получава внимание. Дали лекарят му вдъхва повече доверие – това между другото е опция и при първия вариант. Ако е така, защо вярва повече на този лекар, а не на първия? Дали пациентът иска да не поема рискове – защо го е страх да поема рискове, прави ли това и в други аспекти на живота си? Ами ако това решение предполага някакъв вид по-сериозна хирургическа намеса – това не е ли риск, който той не осъзнава, че поема? Възможно е пациентът да е мазохист и да иска да му бъде причинено страдание. Вариантите са стотици, а може би и хиляди.

Има ли всъщност рационално решение и по-скоро способни ли сме хората на рационални решения? От какво се определят нашите избори?

Има много изследвания по въпроса, но това не е научна статия, а по-скоро размишления, които ми се иска да повдигнат въпроси у четящите. От медицинска гледна точка темата е свързана и с информираното съгласие. Как можем да вземем рационално решение по въпрос, който не разбираме? Ние можем да сме информирани, но това далеч не означава, че разбираме дадена тема. Това се отнася за политиката, за икономиката, за психологията и изобщо за всички аспекти от живота – дори за покупката на тоалетна хартия – нещо, което се налага на всички хора в нашето общество. 

Аз съм склонен да вярвам, че освен ако човек не е напълно запознат с материята и не разбира тематиката на въпроса, то той не е способен да вземе рационално решение. В тези случаи, които преобладават в живота, решенията са предимно емоционални, защото изборът ни се определя от нашия преживелищен опит. Зигмунд Фройд казва, че човешкият характер представлява съвкупност от изтласкани и несъзнавани преживявания. Добре е да си задаваме въпроси от рода на: “Защо правя това, което правя?”, “Какво ме кара да направя този избор?”, “Каква е причината да съм в сегашната ситуация?” Така можем да започнем да разбираме себе си по-добре. Психотерапията и психоанализата, в частност, ни помага да си отговорим на тези въпроси. Когато работим върху себе си, започваме да осъзнаваме действията си, думите си и мислите си. Бихме могли да разбираме сънищата си, защото сънищата са “царският път към несъзнаваното”. Няма да постигнем пълна осъзнатост – несъзаваното винаги ще бъде по-голямата част от нашата психика, но можем да бъдем по-осъзнати и да живеем живота си без да си причиняваме страдание толкова често. 

Слагайки Big Pharma¹ на кушетката

В продължение на десетилетия психотерапията е поставяна в периферията на лечението на психични болести. Заточени сме на скамейката до Гаторейд², където връзваме и развързваме нашите обувки. Гледаме как Big Pharma доминира играта в полето на психичното здраве. 

Но в миналото не винаги е било така. През 1986 г., беше двойно по-вероятно хората, които се лекуват от депресия, да ходят на терапия, вместо да взимат лекарства. По това време психотерапията беше първият избор за интервенция. Сега, на всеки човек, ангажиран с психотерапия, има четирима, които пият антидепресанти. Придвижихме се от две-към-едно до едно-към-четири. Това е осемкратна загуба за психотерапията. Как стигнахме от доминираща модалност за лечение в полето на психичното здраве до краен, маргинален играч?

Причината е ясна. Когато “Прозак” беше пуснат на пазара през 1986 и скоро след това други SSRIs³ и SNRIs⁴ наводниха пазара, милиарди долари бяха похарчени с цел да се прокара историята, че тези хапчета са необходими, защото хората с депресия имали “химичен дисбаланс”, който само лекарствата могат да излекуват. Тази идея спечели огромна популярност в нашата култура, някои статистики от онези години показват, че 94% от хората са чули за това, като повече от половината от тях са го приели за истина. Фармацевтичните компании вложиха толкова много ресурс и усилия в тази история, защото теориите, съдържащи причинно-следствени връзки са изключително могъщи: веднъж да откриеш причината за проблема и подходът към лечението следва напълно естествено. 

Лекарите на Джордж Вашингтон например, са вярвали в хуморалния модел на болестта, т.е. че човек се разболява, когато има дисбаланс в настроенията или ликворите в тялото (жлъч, флегма/храчка, кръв и пр.). Та, когато първият президент на САЩ получава болки в гърлото, докторите следвали тази теория и (мислели, че решението било) решили да премахнат ексесивната течност чрез кръвопускане. Те източили 40% от кръвта му за 12 часа и така го убили. Това не е бил резултатът, на който са се надявали. Но неговата смърт показва, че въпреки добрите намерения и здравата работа, грешното разбиране за това каква е причината за болестта води до бедствие. 

Концепцията за “химичния дисбаланс” беше финансирана толкова сериозно, защото даде на хората не само причина, но и решение: гълташ хапче и поправяш предполагаемия дисбаланс. Загатнатото заключение за психотерапията беше, че хората започнаха да вярват, че мозъкът няма да се промени ако говориш с някого – само гълтането на хапче може да промени нещата.

Но само защото една теория е популярна, не означава, че вярна. Когато изследователите се опитват да измерят нивата на серотонин в мозъците на хора с депресия (кръвна плазма, аутопсии и т.н.), те не откриват доказателства за химичен дисбаланс. Никакви. Хората с депресия в тези проучвания нямат по-ниски нива на серотонин спрямо хората, които нямат депресия. Това заключение може да бъде трудно осъзнато, тъй като вярата в идеята за химичния дисбаланс е толкова широко разпространена в нашата култура и пропагандирана във всякакви медии през цялото време. Но, както изследователите Джефри Лакас (Jeffrey Lacasse) и Джонатан Лео (Johnatan Leo) заключиха в PLoS Med⁵ през 2005: “Няма нито една статия, прегледана от медицински специалисти, която да бъде коректно цитирана с цел да бъдат директно подкрепени твърденията за серотониновия дефицит, в което и да е психично разстройство, докато има много налични статии, които предоставят доказателства за обратното.”

Когато този аргумент бъде посочен, обикновено се минава на твърдението, че хапчетата все пак облекчават депресията при някои хора. Това е вярно: те помагат на някои хора. Но плацебото също помага на хората. Всъщност, Ървинг Кирш (Irving Kirsch) от Университета Харвард, стига до заключението, че разликата между реално хапче и плацебо е 1,8 точки от общо 53-точкова скала – толкова малка разлика, че се счита за клинично незначима.

Следващата защитна линия е да се каже, че психоактивните лекарства влияят на серотонина в мозъка и след като помагат на някои хора, депресията би следвало да е причинена от химичен дисбаланс. Но физическата активност също помага на хората с депресия: ефектът от физическите упражнения е приблизително същия или по-голям от този на хапчетата. Така че бихме могли да извадим по-силен аргумент, че депресията е причинена от дисбаланс във физическата активност, вместо от химичен дисбаланс. Както и да е, преодоляването на актуалния културен наратив означава да се предложи по мощна и убедителна рамка за разбирането на проблемите на психичното здраве и съответно най-ефективното решение на тези проблеми.

От къде идва различното разбиране

Някъде по времето, когато Прозак направи своя дебют на пазара, подобно на бляскава знаменитост, окичена с диаманти, която пристига със своя хеликоптер, се случило нещо без много шум, но еднакво значимо. Започнало, когато един раздразнен лекар в Сан Диего, Калифорния, задал необичаен въпрос на пациент. Било 1985 година и Винсент Фелити (Vincent Felitti) работел в своята клиника за отслабване. Въпреки че повечето му пациенти отслабвали с по 50 или повече килограма, той установил, че половината от тях рязко прекратяват програмите си. Озадачен, той започнал да се чуди защо хората просто си тръгват, когато бележат такива успехи и се справят добре с отслабването. Отговорът дошъл, когато той провел интервю с една жена, за да разбере нейната история. Той я разпитвал колко тежала при раждането си, в първи клас, когато завършвала училище. Но, когато я попитал: “Колко тежахте, когато започна сексуалният ви живот?” тя смутено отговорила: “Около 18 килограма.”

Объркан той повторил въпроса и тя избухнала в сълзи. “18 килограма. Бях на четири години, когато баща ми ме изнасили”, казала тя. 

Това го шокирало. Както много от нас, така и той бил научен, че инцестът е нещо изключително рядко. За 23-годишната си практика, той вярвал, че е видял само още един случай. Въпреки това той и колегите му, започнали да интервюират други хора в клиниката, които били между 150 и 200 килограма и установили, че мнозинството от тях били подложени на сексуално насилие. Това било шокиращо откритие за времето си.

Той се свързал с Робърт Анда (Robert Anda) от Центъра за контрол и превенция на болестите (Center for Disease Control and Prevention) и заедно създали въпросник, който бил предоставен на повече от 17000 членове на Кайзер Перманенте ЗОД⁶ и който съдържал въпроси, свързани с 10 типа детски травми, включително различни видове насилие и пренебрегване, както и пет типа родителски дисфункции. Първоначално лекарите не очаквали много от този въпросник. Все пак, три-четвърти от хората, на които предоставили въпросите били ходили в университет и били на добра работа, с достъп до добро здравеопазване и живеели в един от най-богатите градове на САЩ. Когато резултатите пристигнали обаче, Анда бил толкова шокиран, че плакал. В групата се криела много повече болка, отколкото допускал. Две-трети от хората били обект на някаква форма на насилие или родителска дисфункция, като повечето от тях били преживели множество травмиращи събития. Много от тях, които имали бащи алкохолици не само преживели насилие, но били и свидетели на физическо насилие спрямо техните майки. 

Това изследване продължило 15 години и екипът събрал толкова данни, че публикували повече от 60 доклада в изтъкнати медицински издания. Един от докладите бил на темата за връзката между детската травма и депресията при възрастните. Ако човек има достатъчно късмет да порастне в емоционално здрав дом, имало вероятност от 18% да развие депресивно състояние на средна възраст. Но дори едно неприятно детско преживяване увеличавало риска с 50%. Две такива преживявания увеличавали риска с 84%. А за хора, които имали повече от 5 травмиращи детски преживявания, рискът да развият депресивно състояние се увеличавал с 340% спрямо хората, които за израстнали в емоционално здрав дом.

Опитите за самоубийство следват плътно случаите на тежка депресия. При хората, които не са преживявали детска травма, склонността за опит за самоубийство била 1%, но за всяка преживяна травма в детството, този процент се увеличавал. Хората, които са преживели седем или повече травми, били 36 пъти по-склонни към опит за самоубийство от тези, без травматизми. В заключение, данните показали, че две-трети от всички опити за самоубийство са свързани с травма в детските години.

Разбира се, за науката признаването на резултатите се случва, когато те се повторят в независимо изследване. През 2014 година, канадски изследователи правят оценка на още по-голяма извадка от хора и събират данни за три типа травми: физическа злоупотреба, сексуална злоупотреба и домашно насилие. Те откриват, че хора, които са израстнали и с трите типа са 26 пъти по-склонни да направят опит за самоубийство, спрямо хората, които не се пострадали от нито една подобна травма. Това е почти, като фотокопие на резултатите, получени от Фелити и Анда. Но канадското изследване отива дори по-далече, като доразвива и оценява, чрез лични разкази и структурирани интервюта, почти всички основни психични разстройства. След обобщаването на всички резултати, става ясно че за хора, които са преживяли един тип травма, рискът да развият психична болест е два пъти и половина по-голям, при хора с два типа травми – рискът е четири пъти по-голям и за хора с трите типа травми – осем пъти по-голям риск. 

Този модел е напълно валиден и за биполярно афективно разстройство – състояние, за което се счита, че е причинено от химичен дисбаланс и съответно нуждаещо се от лечение под формата на литий или други лекарства. Тези лекарства със сигурност биха помогнали да се контролират симптомите. Но изследванията показват, че вместо да е предизвикано от химичен дисбаланс, биполярното афективно разстройство в същността си е значителна емоционална дисрегулация, причинена от травма в детството. Същото е и при шизофренията. Всъщност, масивен метаанализ, публикуван в Schizophrenia Bulletin от Филипо Варезе (Filippo Varese) и други учени, показва, че вероятността хората с детска травма да развият шизофрения е три пъти по-голяма спрямо хората, които нямат детска травма. Големи проучвания в САЩ и Великобритания откриват, че наличието на пет травмиращи преживявания, увеличава риска от развиване на шизофренни симптоми между 53 и 160 пъти.

Тези цифри са толкова зашеметяващи, че си струва да се замислим какво точно означават. Те показват, че шизофренията в основата си не е мозъчно заболяване нито химичен дисбаланс. Също така показват, че това, което наричаме шизофрения, в повечето случаи всъщност са хора с множество травматични преживявания, които имат значителна трудност да регулират емоциите си, да организират мислите си и да се свързват с реалността.

Някои клиницисти сигурно остро ще протестират на този етап. Те ще изтъкнат, че хората, които съобщават, че чуват гласове имат структурни и функционални проблеми в мозъка. Те ще споменат уврежданията в хипокампуса, церебралната атрофия и други структурни проблеми. Те ще кажат, че хипоталамо-хипофизо-надбъбречната ос е прекалено активна в мозъка и че има абнормалности в определени системи от невротрансмитери. Всичко това е вярно. Въпреки това, както Джон Рийд (John Read) от Университета Източен Лондон посочва, това са същите тези промени, които се случват в мозъците на децата, които са имали травматични преживявания. 

Заключението е ясно: и то е че психологическите наранявания са най-съществената причина за повечето психични проблеми. Вярно е, някои хора израстват в здрави домове и пак развиват биполярно разстройство или шизофрения, което означава, че генетичните и биологичните фактори също могат да окажат влияние. Хормоналните промени могат да предизвикат постродилна депресия и храненето може да играе роля в това. Но най-значимият фактор за това, защо хората чуват гласове, изпитват трудност да организират мислите си или имат сериозни и резки промени в настроението, остава това, че те имат множество емоционални рани в миналото си.

Наранен дух – наранено тяло

Психологическите наранявания, също така имат изненадващо въздействие върху физическото здраве. Само помислете какво е да растеш с родител, който може да се нахвърли върху теб по всяко време. Деца в подобна ситуация са често в режим борба, бягство или замръзване. В кръвоносните им съдове нахлуват кортизол и адреналин множество пъти седмично, понякога в продължение на часове. Като се има предвид колко често тяхната амигдала е активирана, те лесно влизат в състояние на тревога и им отнема много повече време да се успокоят. Симпатиковият дял на нервната система е под постоянен обстрел. Страх, гняв, срам, вина и тъга преминават през тялото им непрекъснато. Като резултат от това, зоните в мозъка, които са отговорни за планирането и контрола на емоциите не се развиват напълно. Изолацията на мозъчните клетки, миелинът, не се формира правилно. Дори ДНК се променя: колкото по-честа и по-интензивна е травмата, която хората преживяват, толкова повече метилови груги са свързани с тяхното ДНК, което деактивира определени гени. Повтарящата се травма оформя биологията на човек на дълбоко ниво. 

Тийнейджърите, при които нервната система непрекъснато е в състояние на тревога, често се обръщат към различни субстанции, за да успокоят болката, която усещат. Всъщност, когато хората имат четири или повече детски травми, те са два пъти повече склонни към пушене, пет пъти повече склонни към употреба на незаконни субстанции, почти седем пъти и половина по-склонни да злоупотребяват с алкохол и десет пъти по-склонни да си инжектират наркотици, спрямо хората, които не са преживявали травми. Също така, при тях е 30% по-вероятно да не са физически активни и 60% по-склонни към наднормено тегло. Това са сериозни цифри.

Разбира се, употребата на цигари, наркотици, алкохол и храна, с цел справяне с отрицателни емоции има жесток ефект върху здравето на хората в течение на времето. Тези зависимости водят до заболявания на сърцето, рак, хронични респираторни проблеми, инсулти, диабет, бъбречни болести и самоубийство. Ако ви звучи страшно – така е. Това са седем от десетте водещи причини за смъртност в САЩ. И всяка от тях е значително по-вероятно да се случи на хора, които са преживяли по-висок брой детски травми.

В едно изследване, занимаващо се с въздействието на детската травма върху сърдечните болести, изследователите контролират всички физически променливи, като пушене, обездвижване, наднормено тегло и наличие на диабет и високо кръвно налягане. След като отчисляват всички тези фактори, включително и демографските променливи, те установяват, че хората с множество детски травми са с тройно по-висок риск да развият сърдечно заболяване спрямо хората, които са отгледани в емоционално здрави домове. Резултатите са подобни за кардио-обструктивната респираторна недостатъчност – третата най-сериозна причина за смъртност в САЩ. Вероятността да се разболеят от тази болест, за хората с четири или повече травми е с 350% по-висока спрямо хората без детски травми. Те са с 570% по-вероятно да получат инфаркт или инсулт и три пъти по-вероятно да развият диабет.

Истина е, че някои хора израстват в здравословни домове и пак се разболяват от тези и други болести. Има генетични фактори, но те са по-малко съществени от ролята на психологическите наранявания. Скорошна статия от Харвард⁷ описва оценка на риска от сърдечно заболяване, използвайки 57 генетични променливи. Хората от най-високото ниво на генетичен риск имат 60% по-висок риск от коронарно артериално заболяване. Но спомнете си – хората с множество психични травми имат три пъти по-висок риск от сърдечно заболяване дори след като са контролирани девет други рискови фактора. Същата история и с рака. Националния Раков Институт⁸ информира, че наследствените генетични мутации играят важна роля в около 5% до 10% от всички случаи на раково заболяване. Въпреки това, наличието на множество психични травми увеличава риска от тютюнопушене с 220% и риска от рак, сам по себе си с 238%. Гените изглеждат много малки спрямо ролята на психологическите наранявания и нездравословните модели за справяне с тях. 

Постигане на нашето възкресяване

След като изложихме всички тези научни данни, накъде да продължим? Какво да правим със знанието,че психичната травма има толкова въздействащ ефект върху психичното и физическото здраве? Всички ли сме обречени да страдаме, след като не можем просто да глътнем едно хапче и да излекуваме психологическите наранявания? Разбира се, че не – и тук психотерапията може да спечели първенството, което заслужава в сферата на психичното здраве.

Това, което отличава психотерапията е, че тя е най-добрият начин да се лекува психичната травма. Уникалността на терапията се състои във възможностите, които предоставя, да се открие и неутрализира срама, който някой носи, след като е бил сексуално малтретиран, като дете или да се създаде здравословна аз-концепция у някого, който е бил емоционално тормозен от своя брачен партньор. Да, лекарствата могат да помогнат в конкретни ситуации, но моделът за разбиране на проблемите на психичното здраве, базиран на психичната травма, като контрапункт на историята за “химичния дисбаланс”, означава, че вече хапчетата не са на първо място. Вместо това те са придатък, временен помощник на по-важната работа, свързана с лекуване на психологическите наранявания, които са причината за депресията или тревожността от самото начало. 

Лекуването с психотерапия стига по-дълбоко и ефектът от него трае по-дълго отколкото мислехме преди време. Когато Джулия Морат (Julia Morath) и други немски психолози изследвали бежанци с Посттравматично стресово разстройство (PTSD), броят на прекъсванията в ДНК на бежанците се равнявал на този при хора, които са били изложени на взрив от атомна бомба. Толкова лошо се отразява травмата на всяка клетка от човешкото тяло. Но след терапия, не само симптомите на посттравматично стресово разстройство изчезнали, но и тяхната ДНК изглеждала като на хора, които никога не са били преживявали психична травма. Лечението било завършено. Но ефектът от лечението се запазил само при тези, които получили и психотерапия. Въпреки че повече от половината хора в списъка на контролната група били на психотропни лекарства, хапчетата нямали ефект, нито върху посттравматичното стресово разстройство, нито върху ДНК прекъсванията. 

Ранно проучване на Стивън Еванс (Steven Evans) и Марк Холон (Mark Hollon), изследва хора лекувани, или с психотерапия, или с лекарства срещу депресия и ги проследява две години след края на лечението. От тези, които са били лекувани с психотерапия, 30% са преживели рецидив и отново са преживяли симптоми на депресия, но от тези, лекувани с хапчета – 80% са се върнали към депресията. Това изследване не е щастлива случайност: мета-анализ е направен на хора, които се лекуват, или с психотерапия, или с лекарства срещу депресия. След приключване на лечението, при проследяването, хората които са били на психотерапия са с 260% по-голяма вероятност да се чувства добре, спрямо хората, които са пили хапчета. Подобни резултати са установени и при лечение на паническо разстройство и безсъние. Сред множеството проблеми хората, които се лекуват с психотерапия, преживяват подобрение, което трае много повече от това при хората, които не ползват психотерапия. 

Когато съберем фактите се получава нова картина. Видяхме как психологическите наранявания са основната и най-съществена причина за проблеми със здравето – психични, и физиологични. Разбираме, че психотерапията е подходът, който е най-добре пригоден за лекуване на емоционални рани и че лечението може да достигне до ниво ДНК, като постига положителен ефект, който трае значително повече спрямо ефекта от лекарства. Дали това не подсказва, че психотерапевтите са най-важните лечители в нашия индустриализиран свят? Кой друг би могъл да се справи с емоционалната болка, която се преживява при злоупотреба с вещества, предизвикващи зависимост, или самоубийсвени мисли, или многото други поведенчески модели, които предизвикват ранна смърт за хората?

Това може да предизвика шок в някои хора, имайки предвид, че ние често получаваме ниско заплащане за услугите си и не се радваме на такъв престиж, в сравнение с други доставчици на здравни услуги. Но досега, нашият бранш никога не е бил в състояние да се изправи срещу историята, промотирана от фармацевтичните компании. Техният глас доминира полето на психичното здраве вече десетилетия. Те разполагат с милиарди долари за реклама и повече лобисти от членовете на Конгреса. Те имат небостъргачи, частни самолети и суперкомпютри. 

Но ние имаме нещо различно. Цифрите и науката са на наша страна, като само в САЩ има повече от 850,000 практикуващи психотерапевти. Какво би се получило ако всеки от нас направи публично представяне в местното училище, читалище или библиотека? Какво ще стане ако споделим с широката публика изследването, за което те никога не са чували – научното обяснение, което дава отговори на въпросите, защо понякога се чувстват толкова тъжни или пък злоупотребяват с вещества, които увреждат техните тела? Какво ще се случи ако им покажем как психотерапията е най-доброто средство, което ще им донесе облекчение? Какво би станало ако всеки от нас публикува нещо по този въпрос в социалните медии два пъти седмично?

Ние, също така, можем да просветлим други професионалисти в обществото за огромната роля на психичните травми в проблемите със здравето – и психичното и физиологичното. Първият път, когато споделих тези данни с един лекар, той ме гледаше удивен. “Искаш да кажеш, че няма такова нещо, като химичен дисбаланс?”, възкликна той. Когато потвърдих, той ме хвана за лакътя и ме задърпа по коридора до мястото за почивка, където четирима други лекари хапваха. Той отвори вратата и съобщи: “Трябва да чуете какво има да каже този човек.”

Широката публика е също толкова жадна да чуе истината. Първият път, когато представих материалите от тази статия в обществанета библиотека получих 15000 посещения на моята интернет страница, три статии във вестници, телевизионно отразяване в най-големия новинарски канал в района и бях споменат в книга. Всъщност стаята, в която правих презентацията, беше толкова пълна, че трябваше да отпратим десетки хора, дори след като натъпкахме максималния брой столове. Има множество въпроси, които хората питат: “Защо не сме чули за това преди?”, и “Кога ще ни кажете повече по темата?”, и “Лекарите знаят ли вече за това?” Не никога не бяха чували пълната история за връзката на психичните наранявания с почти всеки проблем на психичното здраве. И понеже искаха да се излекуват, а не просто да потушат болката за известно време, те се обадиха в кабинета, за да си запишат часове за психотерапия.

Ако сте някакво сдружение или фирма, можете да използвате тези данни за да пледирате за по-голямо финансиране за вашата организация, като се аргументирате, че психотерапията трябва да е първа и основна в здравеопазването и използването й ще доведе до огромни спестявания в бъдеще, по отношение на интензивното лечение на психични и физиологични здравословни проблеми. И понеже лечението е с дълготраен ефект, е много по-малко вероятно да се налага хората да бъдат хоспитализирани отново за скъпоструващи лечения. 

Подкрепата за този тип работа зависи от това да бъдем група. Един говорещ човек е лесно да бъде игнориран. Двама души вдигат повече шум. Но когато целият бранш надигне глас, промяната вече става възможна. 

Вместо да спорим за професионални различия, ние трябва да заговорим, като една по-голяма терапевтична общност. Ние трябва да влезем на игралното поле на здравеопазването, да избутаме настрани мита за химичния дисбаланс, който се пропагандира от фармацевтичните компании в тяхна полза и да докажем, че ние сме лечителите, които могат най-много да подобрят здравето на хората, като събираме тялото и душата в едно цяло, докато лекуваме емоционалните рани. Само тогава ще бъдем в състояние да се завърнем – не за да спечелим нещо за себе си, а за да подобрим здравето и нивото на съществуване на цялото ни общество.

Източник: за оригиналната статия, моля посетете този адрес.

д-р Ерик Кулкер (Eric Kuelker) е практикуващ клиничен психолог. Той е единственият психолог в Канада, който публикува общи сравнителни данни за това колко неговите пациенти прогресират в терапията. Неговата работа е била отразявана в TEDx talks, телевизионни програми, книги и вестници. За повече информация: www.primacyoftherapy.com

1 Нарицателно за големите фармацевтични компании (амер. англ.)

2 Gatorade – популярна тонизираща напитка от миналото

3 Selective serotonin reuptake inhibitors – клас антидепресанти – селективни инхибитори на обратния захват на серотонина

4 Serotonin–norepinephrine reuptake inhibitors – клас антидепресанти – селективни инхибитори на обратния захват на норепинефрина

5 PLoS Medicine – медицински журнал, в който статиите се преглеждат от други медицински специалисти преди публикуване

6 Kaiser Permanente HMO (Health Maintenance Organization) – Здравно-осигурително дружество

7 Harvard Heart Letter – издание на Харвард за сърдечното здраве

8 National Cancer Institute

Както всички знаем, но може би не всички го осъзнаваме – животът е низ от загуби. Ние постоянно губим, докато живеем – затова и концепцията за “вечно щастие” е абсурдна. В живота има щастливи и тъжни моменти, както и много други преживявания – животът е шарен – не е розов, не е черно-бял – просто шарен. Сред радостите и премеждията, които ни се случват, има едни преживявания, които наричаме “загуби”. Те имат огромен диапазон на тежест и интензитет и варират от “небрежната” загуба на копче на панталон, през това да изхвърлим старата пералня или да продадем колата, през загубването на 20 лева, които са изпаднали от джоба ни, през раздялата с гаджето, през загубата на домашния любимец, чак до смъртта на близък и любим човек. Както се вижда от дадените примери – загубите са неизбежни.

При всички подобни събития, ние преживяваме определени чувства – нашата психика се “справя” със загубите, в зависимост от това какъв е нашият емоционален ресурс и капацитет да приемем всяка отделна ситуация. Основният проблем не идва от външния свят, т.е. от това как ще си закопчаем панталона без копче, ще си купим ли нова кола и как ще живеем без гаджето, например – простете профанизацията. Загубата е на вътрешната ни сцена – там има обекти, които участват в психичния ни живот и когато загубим нещо или някого – тези вътрешни обекти продължават да съществуват. Нашият психичен апарат трябва да се справи с нелеката задача да приемем загубата и да продължим живота си с мисълта, че този обект вече го няма. Това действително не е лесна задача – някои загуби са твърде болезнени и тази болка може да превземе мислите и живота на човек. Повечето хора са чували за петте фази на траура (Кюблер-Рос) – отрицание, гняв, договаряне, тъга, приемане – макар, критикувана и неизчерпателна, тази теория дава някои важни насоки. Когато загубим близък и любим човек – болката е много голяма. Първоначално ние не искаме да приемем, че този човек вече го няма. Потъваме в спомени, в които той/тя присъства, в разговори се изказваме така, че все едно още е с нас на този свят – и това е самата истина – този човек наистина е с нас, на нашата вътрешна сцена той/тя присъства, ние го/я усещаме, можем да проведем разговор. Това е нормална ситуация. След известно време започваме да се ядосваме – обвиняваме човека, че ни е изоставил, тъй като липсата е твърде голяма и болезнена. Колкото повече е присъствал в нашия живот този човек, толкова по-голяма е празнотата, която оставя след себе си. Започваме да обвиняваме всеки, който по някакъв начин е свързан с тази загуба, а дори и себе си. Минава още време и започваме да си даваме сметка, че с обвинения и гняв няма да стигнем до никъде – какво да направим? Започваме да се спазаряваме със себе си, че все пак има начини да продължим. Ще направя нещо хубаво, някой ще се усмихне, за сметка на това ще гледам да не се ядосвам и да не се изолирам. Договаряме се със себе си, че въпреки всичко ще продължим напред и скоро след това идва тъгата. Усещаме болката и мъката от загубата. Страдаме, плачем, може дори пак да се върнем към пазаренето и гнева в определени моменти. Но тъгата преобладава. Един ден, започваме да осъзнаваме, че животът продължава, въпреки че човекът го няма и че усещаме липсата. Даваме си сметка, че има неща, за които си струва да продължим да живеем и болката вече не е толкова силна – можем да се усмихваме и да гледаме положително на някои неща. Можем да правим планове за бъдещето, в които този човек го няма – ние ще се сещаме за него и пак ще ни е тъжно, но знаем, че го няма и животът продължава. Приемаме тази загуба. Вътрешният обект продължава да съществува в нашата душа, но ние вече можем да живеем без него. 

Този процес е динамичен, някоя от фазите може да бъде прескочена или пък да се върнем на предишна за някакъв период от време – няма твърда структура. Оставането в някоя от фазите, различна от приемането, е проблем за психичното здраве. Ако се замислим, много често ни се случва да срещнем такива хора, които нямат емоционалния ресурс да продължат напред и са останали в отрицанието или в гнева. Оставането в тъгата коства много – тогава се развива депресивен епизод или меланхолия, както я нарича Фройд. Депресията е тежко болестно състояние и не трябва да се пренебрегва, тъй като изходът може да бъде фатален. Над 30% от човечеството (по данни на СЗО) страдат от някаква форма на депресия. За съжаление депресивните разстройства се разпознават много трудно и разбираме твърде късно, когато някой е страдал от подобно състояние. Затова ако имате съмнение, потърсете помощ от специалист.

Също така процесът на преживяване на загубата може да трае много малко или много дълго, в зависимост от размера на тази загуба, а това зависи от инвестираната нагонна енергия във вътрешния обект – т.е. колко сме привързани към предмета или човека и какво чувстваме към него. Съвсем естествено, ако старият ни портфейл се скъса – това не ни тежи толкова. Казваме си “ей, жалко” и отиваме да си купим нов. Но ако този портфейл ни е бил подарен за рождения ден, от нашата майка, която е починала скоро след това – ситуацията става съвсем различна. Започваме да преживяваме много емоции и това как ще приемем загубата на този портфейл, всъщност в голяма степен зависи от това как сме преживели загубата на майката. Независимо, че портфейлът се е скъсал десет години по-късно. Ние ще продължим да го ползваме, ще се ядосаме или ще го запазим в някоя кутия със спомени, защото чувствата са силни и не искаме да приемем тази загуба. Разбира се, това невинаги са съзнавани процеси и тези емоции дори не достигат до нашето съзнание – това е една от големите разлики между траура и меланхолията. 

Загубата може да се преживее за две минути или за двадесет години, а е възможно и никога да не бъде преживяна. Добре е да обръщаме внимание на собствените си чувства и да не се опитваме да ги контролираме. В последните години, фокусирани върху материалното, много от нас не обръщат внимание на вътрешните си преживявания и на емоциите си. Човек се чуди защо се е разплакал понеже си е загубил копчето на панталона и започва да си мисли, че нещо не е наред, но го крие, защото се срамува и не може да си даде ясно обяснение, отделно стои и въпросът “Какво ще си помислят хората?”. Понякога обяснението е просто, понякога е много сложно, но е добре за нашето здраве да не прикриваме чувствата си, а да ги преживяваме. 

Да потърсиш помощ се оказва едно от най-трудните неща, за повечето хора. Както за телесните болести, така и за психичните, първо си мислим: “Това на мен няма как да ми се случи.” Разбира се, ние не знаем какво е това, което не може да ни се случи – не го познаваме, не знаем как изглежда, нямаме представа какво всъщност се случва, но не – “няма да е при мен”. В това отрицание, освен неразбиране, могат да бъдат видяни много други фактори, като гордост, например – “Аз съм силен – не съм, като другите хора.” 

Всички сме силни, но и всички имаме слабости. З. Фройд обяснява човешката склонност към невротизъм, изследвайки психичните процеси в ранното детство. Много автори след това, директно и индиректно, потвърждават тези заключения в своята работа, но няма да навлизам в теориите. Ние сме предразположени към психични проблеми, точно защото имаме пълна свобода да поемем в различни посоки, когато растем и се развиваме – не сме роботизирани и няма програма, която да следваме, за да бъде гарантиран някакъв резултат. Както личи от историята – има опити това да се програмира, но все неуспешни. Влияем се от родителите си, от сиблингите си, от заобикалящата ни среда – на практика от всичко, до което се докоснем, като това продължава през целия ни живот. Нашата сила се оказва и наша слабост.

Не е необходимо да “полудеем” за да потърсим помощ. Не е необходимо да отидем в “лудницата”, както често в ежедневието си наричаме институциите, които се грижат за психично болните. Това, че те самите имат участие в стигматизирането на хората с психична болест е отделен въпрос и сега няма да го засягаме. Добре е да си спомняме, че “лудите” са също хора, като нас – и те имат чувства, мисли, преживявания, които ние просто трудно можем да разберем. 

Всеки от нас си е казвал: “Аз от рак няма да се разболея.” И по-голямата част ще познаят, ако се обърнем към статистиката. Но също така, статистически погледнато, над 30% от хората страдат от някаква форма на афективно разстройство (депресивен епизод, биполярно разстройство и прочее). Процентът със сигурност е по-голям, но няма как да бъде изследвано и доказано, като тези хора са концентрирани в западния свят, т.е. основно Европа и Америка. Отделно напоследък зачестяват случаите на невротични разстройства, свързани със стрес (повишена тревожност, панически атаки и т.н.) Не на последно място ще спомена и употребата на психоактивни вещества, като на първо място там са алкохолът и цигарите, следват опиати, амфетамини и други стимуланти и прочее. Масови са и нови зависимости, като например към хазарт, електронни игри и други виртуални изживявания. Животът, който живеем е така организиран, че ни е трудно да не се натоварим с негативни емоции.  

Да се върнем на помощта – не е необходимо да чакаме нещо да се случи, за да потърсим помощ. Консултация с психолог/психотерапевт, можем да направим по всякакъв повод. Загубили сме близък човек и ни е мъчно, страдаме или пък имаме някакви смесени чувства, свързани с тази загуба. Загубили сме домашен любимец и не можем да разберем “какво толкова е станало”. Уволнили са ни от работа и не получаваме подкрепа вкъщи. Имаме проблеми в отношенията с нашите съпруг/съпруга/партньор/приятел. Чувстваме се самотни и изключени от ежедневието. Примерите могат да продължават и са хиляди – не е необходимо човек да стигне до проблем, за да потърси помощ – превенцията е винаги по-добър вариант. Не е необходимо да се е случило нещо ужасно, за да потърсим помощ – можем да го направим и преди това. Достатъчно е само да почувстваме нещо, което ни обърква или притеснява. Живеейки в материалния свят, често се отделяме от своите емоции и забравяме да преживяваме. 

Не е срамно да потърсим помощ. Можем да потърсим помощ, за да се чувстваме по-добре. Най-силни са онези хора, които допускат да бъдат уязвими във всяка една ситуация.