Чудих се каква да бъде първата ми публикация – умишлено оставям фабричното заглавие на сайта: „Здравей свят!“ Хубаво звучи. Всички теми са важни, но ми се искаше тази да бъде по-обща, по-генерална. Затова реших да напиша няколко думи за човещината и човешките отношения, в които всички сме потопени ежедневно, но рядко се замисляме за тях, и тяхната връзка с психотерапията.
Какво е “човещина” (и има ли почва у нас, както се казва)? Етимологично произлиза от “човек”, ergoби следвало да е нещо, което хората правят. Семантично влагаме положителен характер в употребата на думата, най-често се употребява за действие, което е присъщо на човек и има добра умисъл в него, грижа към другия човек, както и състрадание, та дори и малко толерантност. Това е по подразбиране. Синоними на “човещина” са: “човечност”, “човеколюбие”, “алтруизъм”, “хуманност” и други. Ако потърсите значението на думата, най-често ще намерите: “Съзнателна любов към останалите човешки същества.”
Разбира се, съществува и друга употреба на тази дума, една по-ежедневна употреба, свързана повече с поведенческите ни навици (а дори и физиологичните ни нужди), като в повечето случаи се използва за осмиване на същите тези действия и то, парадоксално, най-често от индивиди, които имат дефицити в чувството си за хумор. Сигурно знаете, че хуморът е един от така наречените зрели защитни механизми на Аз-а.
Но да се върнем на първото значение. Ако се замислим, в реалността това, което хората правят масово и ежедневно (разбира се, това е генерализация, която не важи за всички люде) е да не проявяват състрадание, грижа и/или толерантност. Всъщност повечето хора се стремят към бърза, материална печалба, която е за сметка на другите – не, че нарочно е за чужда сметка, но така се получава, защото хората масово не се замислят за последиците от техните действия (преди да са ги връхлетели). Хората, също така, лъжат, крадат, убиват и прочее. Тогава кое е присъщото за хората? Човещината, всъщност присъща ли ни е? Ако човек се информира добре, т.е. чете и гледа новини, общува с много хора или просто наблюдава, случващото се около него в ежедневието, ще види, че същите тези хора (в повечето случаи), къде съзнавано, къде несъзнавано, не проявяват любов към останалите човешки същества. Явно на хората са им присъщи много други неща – не само човещина, въпреки че ако погледнем чисто статистически – човещината ще се окаже доста несвойствена за много от тях.
Но нека оставим проблема. Нека погледнем решението. Винаги е по-добре да се фокусираме върху решението вместо върху проблема. Тук въпросът е: изобщо има ли решение? Ако погледнем човешката история (доколкото, разбира се, можем да приемем, че написаното по книгите е вярно поне донякъде), ще видим, че това поведение, описано по-горе, присъства във всички епохи и човещината се среща сравнително рядко. Без значение, коя история ще вземем предвид, дали ще са по-скорошните епохи, например ХХ век – срещаме две световни войни, няколко доста мащабни военни конфликти в близкия и далечния Изток, Африка, както и две Балкански войни, а и да не забравяме целия панаир наречен “Студената война”. Дори няма нужда да се вглеждаме в по-локални процеси, като тоталитарни режими и прочее, които не случайно, отхвърлят идеите на психоанализата. Ако погледнем по-назад във времето, ще намерим Османската империя, която от културна гледна точка е една от най-зрелите организации за времето си, че дори и след това. По същото време имаме “откриването” на Америка, което далеч не е изпълнено с човещина, а и 500 години по-късно – там продължава само да се говори за човещина, но не и да се демонстрира такава. Отивайки по-назад срещаме една доста продължителна епоха, наречена “Тъмните векове” – и там не личи много човещина. Византийска империя, Римска империя… Ако прочетем Библията дори, ще видим, че и преди 2000 години човещината е била рядко срещана. Няма смисъл да продължаваме. Та, има ли решение този проблем?
Решенията могат да бъдат много и най-различни, а и не бихме могли да предвидим резултатите. Психологията ни учи, че единственият начин да се промени човешкото поведение е чрез личен пример. Оттук следва, че ние трябва да се научим на човечност, състрадание, толерантност и прочее. Ние самите трябва да можем да демонстрираме това и да даваме пример. Т.е. ние трябва да бъдем хора, преди всичко, да се грижим за хората около нас, да им помагаме безкористно и да проявяваме тази “съзнателна любов към останалите човешки същества”. Целта е обаче не да ги караме да ни последват в тази посока. Преди да се е зародила някоя организация, която да промотира едно или друго и да създава смут в ефира – нека да помислим малко. Целта е хората да осмислят и осъзнаят съществуването си, като се убедят, че могат да почувстват удовлетворение от това да бъдат хора. Да бъдем човеци и да се държим човешки. Човещината, която ни липсва в ежедневието и която ни се иска да срещаме по-често. Въпросът опира до ценности. Май няма да дам отговори тук, но пък ще поставя въпроси.
Въпросът към какво да се стремим също е важен. Мисля, че е добре да се стремим към удовлетворението, а не към удоволствието, тъй като фокусирането в удоволствието води до материални ценности, а резултатите от това вече са налице и изгледите хич не са добри. Концепцията за щастието не е добра – тя ни прави нещастни. Щастие няма – има радости, които са преходни, както е преходно всичко на тази планета. По същия начин обаче, са преходни и тъжните моменти, и загубите.
Основната предпоставка за човещината е проявата на разбиране. Ако човек не може да прояви разбиране, няма как да прояви човечност, тъй като това ще означава, че той ще натрапва своите виждания на другите хора. Това не е човещина. Човещината е свързана с добрина и свобода. Свободната воля ни прави такива каквито сме. Значи следва, че е добре да се стремим към разбиране – всеки от нас да се опитва да разбира тези, с които се среща.
Работата на психотерапевта е именно такава – да разбира хората, с които работи, да си дава сметка за чувствата и мислите, които преживява и които са породени от тази интеракция и да бъде „тук и сега“ с този човек, за да може и той с времето да разбира себе си. Да разбираш себе си, значи да осъзнаеш откъде идват болката и страданието, да ги почувстваш добре, да ги преживееш и ако е възможно – да продължиш напред. Психотерапията е гениално откритие и тя е за всички хора. Всеки, който се е сблъскал с някаква болка, с някакъв страх и/или с някаква загуба би могъл да се възползва от даровете на психотерапията, а в това число влизат всички хора, защото загубите, страховете и страданията започват веднага след раждането. Просто такъв е животът – низ от загуби. Психотерапията ни помага да преживяваме загубите и да се справяме със страданието. Животът на човек може да бъде много тежък, труден и болезнен. Оттук следва заключението, че психотерапията помага на хората да преживяват животите си. Това винаги е полезно.