Автор: Георги Шияков

Страхуваме се от смъртта. Всеки от нас има някакъв проблем със смъртта. Покрай фалшивата новина, за 17-годишното момиче, което получило евтаназия, в последствие оказало се, че му е отказана такава и момичето е умряло, след като спряло да приема храна и вода, медиите гръмнаха, а в социалните мрежи се изписа какво ли не. Разбира се, няма да коментирам писанията от рода на кой е “за” и кой е “против”, и има ли конспирация и защо, както и другите абсурдни (простете оценката) “логически” връзки, които бяха направени, нито ще коментирам самата новина – просто споделям повода, за моите размишления. Ще разгледам въпроса за смъртта и това дали имаме контрол върху нея, както и дали имаме контрол върху живота. 

Та, всички се страхуваме от смъртта, някои даже са ужасени до състояние, в което спират да мислят рационално. Това е напълно възможно при изключително силна и интензивна емоционална реакция, като страха – някои хора не могат да предприемат адекватни действия, когато са завладяни от силни чувства.

От какво се страхуваме, след като не знаем почти нищо за смъртта? Може би от неизвестното – точно това, че не знаем какво се случва, ужасно ни плаши. Или може би се притесняваме какво ще стане с нашите близки, какъв ще е животът след нас. Аз съм на мнение, че малко хора се притесняват за собствената си смърт съзнателно – повечето се притесняват за смъртта на техните близки. Проблемът там е болката, която трябва да преживеят – болка, примесена с гняв, отчаяние, липса и празнота. Като се замислим, има хора, които се страхуват от живота и то поради много подобни причини.

Други пък са в пълно отрицание – те “живеят за мига” и “нищо не ги интересува”, което не е “тук и сега”. Позиция, която е доста примамлива, не мога да отрека, но също така я определям, като криворазбрана. Да “живееш за мига” не означава да си “перде” и да не се интересуваш от последствията от думите и действията си. Аз по-скоро го разбирам, като да оценяваш миговете и да си в сегашния момент, т.е. да не се отделяш от реалността, а да си близък с нея. Да изживяваш емоциите си, породени от общуване с другите, от книга, музика, филм, гледка и прочее. Това е да живееш за мига – да се радваш на живота, но не с идеята “след мен и потоп”. Животът е низ от загуби – колкото повече живеем, толкова повече губим. Животът не е черно-бял – той е цветен, шарен ако щете. Има хубави и грозни неща, приятни и неприятни, радостни и тъжни – всякакви. Няма пълно щастие – просто не и на тази планета. Животът има начало и край – няма безсмъртие. А покрай този край, сме измислили какви ли не варианти, за да можем да го приемем с някакво достойнство и въпреки това – малцина успяват да бъдат достойни пред смъртта. Има ад и рай, има прераждания, вечните ловни полета и какво ли още не – няма да се впускам в религиозните гледни точки. Всеки има правото да вярва в каквото си избере. Тогава имаме ли право да умрем по свое желание? В някои религии това е напълно заклеймено, като непростим грях, докато в други е позволено. Няма да коментирам и законите, тъй като не това ми е целта и въпреки че законовата норма е обвързана с моралната част на въпроса. Беше много интересно, да се видят мненията на хората, някои рационални, други емоционални, стигащи до крайности, както и вълната от възмущение, която смея да твърдя, че преобладаваше. 

Аз мисля, че въпросът за смъртта, страховете, свързани с тази тема, както и това дали трябва да имаме избор или не, в тази си част, е свързан с отговорността. Ние отново имаме проблем с отговорността и хич не ни се иска да носим отговорност, дори за собствената си смърт. По-удобно е някой друг да я носи – както ни се иска някой друг да е отговорен и за живота ни. Така винаги има някой, когото да обвиним, че нещо не е станало както сме искали или пък е станало, но пък на нас не ни харесва и сме били подведени да го искаме, и т.н. и т.н. 

Оказва се май, че смъртта е проблем само на живите. Но то и животът е проблем на живите. Поне не съм чул някой умрял да се е оплакал, нито от едното, нито от другото. За да не ставам циничен – ще се въздържа от други подобни коментари. Темите за живота и смъртта са тясно свързани, всъщност дори бих си позволил да кажа, че това е една тема. 

Какво е смъртта – това е краят на живота. Какво е животът – това, което преживяваме от раждането до смъртта си. Не, че е просто, но това е реалността. 

Моето мнение е, че животът си е мой и аз нося отговорност за това, какво се случва с мен, докато съм жив. Аз мога да правя каквото поискам, но и аз съм този, който носи отговорност за последствията от моите действия. Това се отнася за всички хора, но повечето не го осъзнават. Повечето искат да правят каквото си искат, но някой друг после да е виновен. По тази логика и смъртта, като край на живота, си е моя. Дано никога да не се налага да я планирам, дано и на никого повече да не се налага. Това, че не знаем кога ще бъде нашият край, ни дава почти неограничени възможности. Няма нужда да се питаме за смисъла на живота и да го обвързваме със смъртта – смисълът на живота е в преживяването му. 

В психотерапията (поне що се отнася до психоанализата и психодрамата, не мога да се изкажа за всички методи) се работи с една основна цел, човекът да бъде в реалността – това означава да усеща реалността, чрез сетивата си, да я осъзнава и да я приема, с всичките й позитиви и негативи. По този начин, човек се научава да усеща и осъзнава мислите си, чувствата си и желанията си, както и да ги приема, т.е. да приема себе си със недостатъците си, както и със силните си страни. Да поема отговорност за действията си, бидейки наясно какво преживява, когато прави нещо. Така постепенно, човек започва да приема, и околните, и живота си, повече с разбиране, отколкото с протест, гняв и агресия и като резултат от това, се чувства по-добре. Става по-добър родител, приятел, син/дъщеря, по-успешен служител/предприемач/артист, защото е по-внимателен към себе си и към живота си. Така човек не се води от страховете си, а започва да слуша и другите си усещания, които в повечето случаи са по-градивни. Психотерапията не е вълшебство и успехът на терапията зависи най-вече от пациента и след това от терапевта. Психотерапията е да поемеш отговорност за това, което се случва с теб в твоя живот. Какво да кажем за смъртта при това положение – нека всеки си помисли, на собствена отговорност. 

Всички живеем в измислен свят. Измисленият свят е като „Изгубеният свят“ – изисква се смелост и желание да го откриеш и да го изследваш. Какво е реалността и как можем да сме сигурни, че това, което виждаме, чуваме и усещаме е реално? Ние се уповаваме на сетивата, с които разполагаме и това ни ориентира в обстановката. 

Истината е, че не можем да бъдем сигурни, но много ни се иска. Толкова ни се иска, че постоянно търсим потвърждение от хората и обстоятелствата около нас. Понякога дори се заобикаляме с такива хора и обстоятелства, които не противоречат на нашите представи, като по този начин си спестяваме разочарованието. Това не го правим умишлено или по-правилно е да се каже – съзнавано. Ние не осъзнаваме, че се опитваме да се заобиколим с комфорт – да, това е душевен комфорт, към който ние се стремим. Това, разбира се, не е лошо – би било чудесно всички да са щастливи и доволни от живота си, но практиката показва друго. Има хора, които отиват в крайности и напълно се изолират от всичко, което не ги удовлетворява – те не търпят критика, несъгласие и изобщо различие. Но дори и в тази крайност те не са щастливи и независимо от всички “прекрасни” фантазии, с които са се заобиколили – дълбоко в себе си усещат нещо, което не е съвсем приятно, като много често това може да бъде забелязано от околните, но не и от тях самите. Тук обаче няма да говорим за крайностите, а ще се фокусираме върху “нормалността”. (Поставям “нормалност” и “нормален” в кавички не с чувство за ирония, а тъй като понятието е субективно и всеки има различно разбиране за това, какво е нормално и какво не е.)

Всички ние вярваме в нещо, имаме определени представи за света и живеем с тези вярвания и представи. Много ни се иска всички около нас да ги споделят и да откриваме факти, които да ги подкрепят. През една голяма част от времето си търсим тези потвърждения и градим своята доказателствена част. Това в никакъв случай не прави нещата нереални – това, което преживяваме е нашата реалност – няма две мнения по въпроса. Това, също така, прави реалността субективно преживяване. Колкото различни хора има на този свят – толкова различни реалности съществуват (това сигурно важи и за всички животински видове, но няма как да го разберем към момента). 

Както казах, по-горе, няма да се занимаваме с патологичните проявления, а с това, което преживяваме в ежедневието си и функционирайки, като “нормални” хора, в контекста на западното общество, към което и българите се числим. Повечето от нас се събуждат сутрин, закусват (или не), използват съответния транспорт, за да стигнат на работа, работят цял ден, ползват обедна почивка (или не), след което пазаруват обратно по пътя към вкъщи, прибират се, вечерят и гледат телевизия, или четат, или се занимават със семейството, или излизат навън с приятели и прочее. През целия този ден ние преживяваме различни случки и те пораждат в нас определени емоции – гняв, радост, тъга. Тези случки са свързани най-често с други хора – т.е. поради някакви причини ние общуваме с тези хора (дали по желание, дали, защото се налага), като съответно и другите хора преживяват някакви емоции, свързани с това общуване. Няма да задълбавам повече, но става ясно, че ние сме свързани с хората около нас и интеракцията с тези хора поражда определени чувства и мисли. Би било чудесно тези чувства и мисли да са приятни и положителни, но за съжаление е невъзможно. Всеки от нас носи емоционалния си багаж и има своите затруднения в общуването – както казах по-горе – всички сме различни. Това в някаква степен прави общуването “сблъсък на реалности”. Затова, каквото и да правим не можем да сме винаги доволни. Щастието не съществува – то е измислица. В живота има радост, тъга, гняв, спокойствие – има всичко. Ако имаме навика да се самозалъгваме, като не излизаме от своята зона на комфорт – това не ни прави щастливи. Не можем да предотвратим вътрешния конфликт – вътрешните конфликти ни будат напред – те са нашият двигател. Както и да сме “замазали” положението – вътрешният конфликт се появява в нашите сънища – там излизат нещата, които не “смеем” да си помислим. В сънищата се появяват идеите, от които ни е страх, които ни ужасяват. Най-общо казано – в сънищата ни са скрити всички тези неща, които не искаме и не можем да приемем за себе си. Но за сънищата друг път, тъй като темата е огромна. Това, което искам да илюстрирам е, че не можем да се скрием от себе си, каквато и реалност да си измислим. 

Здравата позиция е, да се изправяме пред страховете си и да се опитваме да ги разберем. Да разберем себе си и да приемем себе си – тогава можем да се чувстваме добре. Понеже несъзнаваното е необятно и то винаги ще бъде по-голямата част от нашия психичен живот, тази работа не приключва докато сме живи (след това – никой не знае). Понякога имаме нужда от помощ да приемем някои неща за себе си – не всичко се приема лесно. Понякога някои неща сме ги направили напълно неприемливи и ще трябва да си даваме сметка за това цял живот. Но каквото и да направим – нашата реалност ще си остане субективна, както нашите чувства и мисли, защото всички живеем в измислен свят. 

Сизиф бил най-умният сред хората. С него не можел да се мери никой по отношение на “коварство, хитрост и ловкост на ума” (Старогръцки легенди и митове / Н.А.Кун – изд. Наука и изкуство 1969). Сизиф бил цар на Коринт и натрупал огромни богатства, благодарение на своите умения. Той успял (повече от веднъж) да излъже смъртта, т.е. да подведе боговете и за тази си дързост бил наказан за вечността. Наказанието се състои в това, да бута/носи огромен камък по един стръмен склон и точно, когато стигне върха, камъкът се изтъркулва обратно. Така задачата му започва отначало и никога няма да бъде завършена. 

Трябва да се отбележи, че страхотният си ум, Сизиф дължи на факта, че баща му е божество (Еол – повелителят на ветровете). Това е изтъкнато още в началото на мита, като неоспоримо доказателство за твърдението, че той е най-умният сред хората, т.е. той е полу-бог и по тази причина свръхсилата му е гарантирана. Този аргумент присъства в историите на почти всички други “супер-хора” (бих казал всички, но не мога да твърдя,че съм запознат с всички подобни истории) – от Херкулес и Ахил, та чак до Иисус Христос – всички съдържат някакво “божествено начало”. То е необходимата предпоставка за великите дела, които тези хора ще извършат през живота си. Дали всъщност желанието на Сизиф да бъде велик владетел не е продиктувано от чувство за малоценност? Неговият стремеж към трупане на богатства и охолен живот е един вид компенсация, че той никога не би могъл да стане, като баща си, т.е. той не би могъл да интегрира бащиния образ в психичния си живот, тъй като на практика това е непостижимо за хората. От тази невъзможност да разреши по здравословен начин едиповия конфликт, може би произтича и желанието да излъже боговете. Това е вид търсене на възмездие за факта, че той никога няма да бъде “нормален” човек. Тази агресия към боговете присъства и в историите на споменатите по-горе като примери Ахил и Херкулес. В името на правдата, ще отбележа, че Христос не изпитва подобни чувства към бог, но той е самият Бог слязъл на земята, така че ще оставим тази аналогия и няма да правим опити да излизаме от Старогръцките митове и легенди, тъй като това би разширило неимоверно настоящия текст. 

Бунтът срещу бащата и желанието той да бъде задминат присъства във всички митове и легенди. Желанието на сина да се докаже, като по-можещ, по-умен, по-велик, е един от стремежите на подрастващите. Може би именно за това Сизиф (и другите митологични герои с божествени родители) изпитват стремеж да демонстрират надмощие под някаква форма, въпреки че ясно осъзнават невъзможността си някога да станат, като своя родител. Боговете са безсмъртни, а Сизиф не е и той е наясно с този факт. 

Първата му проява на неуважение е не срещу кого да е, а срещу самият Зевс – повелителят на гръмотевиците и на всички богове. Сизиф узнава, че Гръмовержецът е откраднал нимфата Егина, дъщеря на Азоп (повелител на реките). Азоп отишъл при царя на Коринт да сподели своята мъка и Сизиф изтъргувал истината срещу обещанието Коринт редовно да бъде снабдяван с вода. Тук Сизиф отново използва своята хитрост, за да спечели блага за себе си и своите граждани. Дори има благородство в тази постъпка – той все пак се грижи за поданниците си и гледа да им осигури един от най-важните ресурси – водата. Читателят е доведен до симпатия към героя не само заради благородното му дело, но и заради това, че е толкова смел, хитър и непоколебим – да рискува толкова много, за да осигури вода на народа си, а Зевс – в крайна сметка той е безсмъртен бог и има всичко – какво толкова, че ще има една жена по-малко. Това много разгневило бога и той изпратил Танатос (бог на смъртта) да вземе душата на Сизиф. Тук героят си позволява още по-голяма дързост – под предлог, че веригите, с които трябва да бъде окован, не са сигурни, той подвежда Танатос да ги изпробва и така богът остава окован. Читателят отново симпатизира на Сизиф – та той побеждава смъртта! Но това променя целия естествен ход на живота – хората спират да умират, съответно никой вече не отива в подземното царство, а като краен резултат боговете вече няма да бъдат ценени и възхвалявани. Основната разлика между хора и богове на практика е премахната с този акт на оковаване на смъртта. Ето го и стремежът към изравняване с родителите – сега вече всички са безсмъртни. 

Това е второто прегрешение на Сизиф – той се подиграва на божествения ред, като го отхвърля. Арес е изпратен да освободи Танатос и той да може да свърши своята работа. Разбирайки, че този път няма да се измъкне Сизиф прибягва до нова хитрост – той нарежда на съпругата си да не му устройва погребение и да захвърлят тялото му на площада. По онова време погребението е пиршество за боговете. По време на ритуала се поднасят много дарове за боговете и тялото на починалия се изгаря, за да се гарантира, че той няма да се върне отново и ще остане в подземното царство. Т.е. благодарение на Сизиф, боговете са лишени от тези дарове и неговото тяло остава на разположение. Той съумява да убеди Хадес и Персефона да му позволят да се върне на земята, за да накара съпругата си да организира подходящото погребение и ритуалът да бъде осъществен. Това е и третото му прегрешение спрямо боговете, тъй като той не се връща, а продължава охолния си живот на земята. Този акт символизира стремежът на човека към вечността. Дали ще бъде вечен живот, дали ще бъде безсмъртие на душата – тази “награда” присъства под някаква форма във всички религии. Ако човек е бил добър и е спазвал повелите на боговете, той ще получи вечно блаженство и спокойствие. Това обещание може да бъде разтълкувано, като желанието на човек да осмисли съществуването си. (Тук вече ще спомена някоя от гледните точки на Албер Камю, тъй като споделям подобни разбирания.) В един ирационален “абсурден” свят, ние постоянно търсим смисъл, за своето съществуване. Човек иска да вярва, че неговият живот има значение. Това обещание за вечен живот, безсмъртна душа, рай и т.н. дава цел и стремеж към това да бъдем по-добри, по-отговорни, по-съзидателни. Ако накрая на живота няма санкция, т.е. няма възмездие – защо да се стремим към тези неща. Бихме могли да си живеем както намерим за добре, след като никой няма да ни съди. Ако в края няма нищо – изобщо има ли смисъл да живеем? Това ни води и към най-съществения философски въпрос – въпросът за самоубийството. Много по-лесно е да има нещо “свръх”, нещо над нас, пред което да бъдем отговорни и което да носи отговорност вместо нас, когато ние не успяваме да се справим. Ако се замислим, този стремеж към божественото начало е един вид и задоволяване на либидото – правим неща, които ни доставят удоволствие, защото ни карат да се чувстваме добри и значими или очакваме удоволствието (под формата на блаженство) да ни бъде поднесено в последствие, т.е. осмисляме по този начин действията, които не ни водят до удоволствие в момента и не бихме искали да извършим, но сме “принудени от обстоятелствата” под една или друга форма. По този начин на практика осмисляме безсмислието. 

Този път Танатос е изпратен отново да вземе душата на Сизиф и го заварва на богато пиршество. Заради всичките си дързости и неуважения към боговете, за героя е устроено специално наказание за вечността. Той е обречен на безсмислен труд завинаги. На практика безсмисленият труд не е най-страшното от наказанието, както някои автори твърдят. Според мен самото безсмислие е най-тежката част, т.е. неговото съществуване е лишено от смисъл и той няма да може да направи нищо до края на вечността. Когато Омир описва Сизиф в подземното царство, а и другите герои, които са слизали и разказвали за срещите си там, Сизиф винаги изглежда, като лишен от съзнание. Той просто мълчи и упорито бута камъка по склона. Нито поглежда настрани, нито спира за почивка. Като че ли всякаква мисъл и хитрост му е отнета – няма го вече най-великият ум. Това един вид символизира какво се случва с хората, които не могат да приемат смъртта, като част от естествения ход на нещата. В наши дни диагнозата е вид деменция. Хората, които не могат да осмислят живота си и не могат да се справят с вътрешните си конфликти, обикновено започват да изтласкват непоносимото съдържание, като се лишават и от спомени и от голяма част от своето съзнание и по този начин реално си спестяват страданието от безсмилието, което не могат да избегнат поради неспособност или друга причина. 

Това е най-големият страх на човечеството – да не се окаже, че всичко е безсмислено. Като добре знае, кой е срещу него (боговете), а той е наясно, тъй като баща му е един от тях и разполага със знанието, че те са всемогъщи и безсмъртни – защо изобщо решава да им се опълчи и дали тогава е толкова умен, колкото се твърди? Един умен, човек, който познава боговете и техните възможности, не би се подигравал с тях. Или може би Сизиф е мислел, че ще намери начин да му се размине – често срещано вярване в наши дни. Че ще изтъргува наказанието и ще намери решение чрез пословичната си хитрост. Боговете не биха пропуснали да дадат пример, какво се случва с тези, които дръзват да се опълчат на установения ред. Може би Сизиф е вярвал, че всичко му е позволено, понеже баща му е един от боговете и се е чувствал и той всемогъщ и успехът му е гарантиран. От друга страна безметежното му поведение и проявеното лекомислие са симптом на мегаломания. Затова е лишен от смисъл и чрез наказанието му боговете искат да демонстрират, че човек е добре да осмисли живота си чрез действия, а не чрез претенции.