Всички живеем в измислен свят. Измисленият свят е като „Изгубеният свят“ – изисква се смелост и желание да го откриеш и да го изследваш. Какво е реалността и как можем да сме сигурни, че това, което виждаме, чуваме и усещаме е реално? Ние се уповаваме на сетивата, с които разполагаме и това ни ориентира в обстановката.
Истината е, че не можем да бъдем сигурни, но много ни се иска. Толкова ни се иска, че постоянно търсим потвърждение от хората и обстоятелствата около нас. Понякога дори се заобикаляме с такива хора и обстоятелства, които не противоречат на нашите представи, като по този начин си спестяваме разочарованието. Това не го правим умишлено или по-правилно е да се каже – съзнавано. Ние не осъзнаваме, че се опитваме да се заобиколим с комфорт – да, това е душевен комфорт, към който ние се стремим. Това, разбира се, не е лошо – би било чудесно всички да са щастливи и доволни от живота си, но практиката показва друго. Има хора, които отиват в крайности и напълно се изолират от всичко, което не ги удовлетворява – те не търпят критика, несъгласие и изобщо различие. Но дори и в тази крайност те не са щастливи и независимо от всички “прекрасни” фантазии, с които са се заобиколили – дълбоко в себе си усещат нещо, което не е съвсем приятно, като много често това може да бъде забелязано от околните, но не и от тях самите. Тук обаче няма да говорим за крайностите, а ще се фокусираме върху “нормалността”. (Поставям “нормалност” и “нормален” в кавички не с чувство за ирония, а тъй като понятието е субективно и всеки има различно разбиране за това, какво е нормално и какво не е.)
Всички ние вярваме в нещо, имаме определени представи за света и живеем с тези вярвания и представи. Много ни се иска всички около нас да ги споделят и да откриваме факти, които да ги подкрепят. През една голяма част от времето си търсим тези потвърждения и градим своята доказателствена част. Това в никакъв случай не прави нещата нереални – това, което преживяваме е нашата реалност – няма две мнения по въпроса. Това, също така, прави реалността субективно преживяване. Колкото различни хора има на този свят – толкова различни реалности съществуват (това сигурно важи и за всички животински видове, но няма как да го разберем към момента).
Както казах, по-горе, няма да се занимаваме с патологичните проявления, а с това, което преживяваме в ежедневието си и функционирайки, като “нормални” хора, в контекста на западното общество, към което и българите се числим. Повечето от нас се събуждат сутрин, закусват (или не), използват съответния транспорт, за да стигнат на работа, работят цял ден, ползват обедна почивка (или не), след което пазаруват обратно по пътя към вкъщи, прибират се, вечерят и гледат телевизия, или четат, или се занимават със семейството, или излизат навън с приятели и прочее. През целия този ден ние преживяваме различни случки и те пораждат в нас определени емоции – гняв, радост, тъга. Тези случки са свързани най-често с други хора – т.е. поради някакви причини ние общуваме с тези хора (дали по желание, дали, защото се налага), като съответно и другите хора преживяват някакви емоции, свързани с това общуване. Няма да задълбавам повече, но става ясно, че ние сме свързани с хората около нас и интеракцията с тези хора поражда определени чувства и мисли. Би било чудесно тези чувства и мисли да са приятни и положителни, но за съжаление е невъзможно. Всеки от нас носи емоционалния си багаж и има своите затруднения в общуването – както казах по-горе – всички сме различни. Това в някаква степен прави общуването “сблъсък на реалности”. Затова, каквото и да правим не можем да сме винаги доволни. Щастието не съществува – то е измислица. В живота има радост, тъга, гняв, спокойствие – има всичко. Ако имаме навика да се самозалъгваме, като не излизаме от своята зона на комфорт – това не ни прави щастливи. Не можем да предотвратим вътрешния конфликт – вътрешните конфликти ни будат напред – те са нашият двигател. Както и да сме “замазали” положението – вътрешният конфликт се появява в нашите сънища – там излизат нещата, които не “смеем” да си помислим. В сънищата се появяват идеите, от които ни е страх, които ни ужасяват. Най-общо казано – в сънищата ни са скрити всички тези неща, които не искаме и не можем да приемем за себе си. Но за сънищата друг път, тъй като темата е огромна. Това, което искам да илюстрирам е, че не можем да се скрием от себе си, каквато и реалност да си измислим.
Здравата позиция е, да се изправяме пред страховете си и да се опитваме да ги разберем. Да разберем себе си и да приемем себе си – тогава можем да се чувстваме добре. Понеже несъзнаваното е необятно и то винаги ще бъде по-голямата част от нашия психичен живот, тази работа не приключва докато сме живи (след това – никой не знае). Понякога имаме нужда от помощ да приемем някои неща за себе си – не всичко се приема лесно. Понякога някои неща сме ги направили напълно неприемливи и ще трябва да си даваме сметка за това цял живот. Но каквото и да направим – нашата реалност ще си остане субективна, както нашите чувства и мисли, защото всички живеем в измислен свят.