В живота почти непрекъснато ни се налага да правим избори. Когато отидем на лекар, защото имаме някакъв здравословен проблем и този лекар ни постави диагноза, която е плашеща – какво правим? Обикновено търсим второ мнение. Отиваме при друг лекар и той не потвърждава диагнозата, а дава друга прогноза, свързана със същия проблем. Тук изобщо не говорим за случаи, когато един лекар е сбъркал или пък иска да ни подведе, или да се подсигури, или какви ли не други варианти. Обсъждаме ситуация, в която лекарите са компетентни и напълно адекватни от медицинска гледна точка, както е в по-голямата част от случаите. Лекарите са хора и като всички други хора допускат грешки – няма да коментирам повече това. В гореописаната ситуация няма грешки, а има различни възгледи – доколко един проблем е опасен и интервенцията наложителна. Разбира се, можем да потърсим и трето мнение, но има вариант и то да не съвпадне с нито едно от двете, получени до момента. Така можем да продължим да ходим по лекари, за да търсим нещо, което не сме в състояние да обясним, но винаги ще имаме отговор, че “лекарите нищо не разбират” и “тая скапана здравна система” и прочее. Няма да коментирам и този вариант – той е безспорно интересен, от гледна точка на това, какво преживява един пациент в такава ситуация, дали е склонен към хипохондрия, защото има нарцистичен характер или пък просто няма доверие в никого, защото през целия си живот е бил подвеждан от близките си хора, но това не е предметът на този текст, както и нямам за цел да защитавам или критикувам системата за здравеопазване.
Как да вземем правилно рационално решение?
Да се върнем на варианта, в който имаме различни лекарски мнения и нашия избор. Има хора, които ще приемат мнението на лекаря, който дава по-благоприятна прогноза, който ги е успокоил и им е казал, че не е необходимо да се притесняват на този етап, а само да следят състоянието си и да ходят периодично на преглед. Това може да отразява желанието на пациента да гледа позитивно на живота и да не се тревожи. Може също така да е признак за нежеланието на човек да се сблъсква с трудности, тъй като това е прекалено тежко и болезнено за него. Би могло да е склонност от страна на пациента да бъде авантюристичен и да рискува. Възможно е лекарят да му е по-симпатичен и така да му вярва повече.
В другия вариант имаме пациент, който ще избере по-неприятната прогноза. Защо някой би решил, че е по-добре да има сериозен проблем, вместо нещата да не са притеснителни. Дали това не се дължи на желанието му да получава внимание. Дали лекарят му вдъхва повече доверие – това между другото е опция и при първия вариант. Ако е така, защо вярва повече на този лекар, а не на първия? Дали пациентът иска да не поема рискове – защо го е страх да поема рискове, прави ли това и в други аспекти на живота си? Ами ако това решение предполага някакъв вид по-сериозна хирургическа намеса – това не е ли риск, който той не осъзнава, че поема? Възможно е пациентът да е мазохист и да иска да му бъде причинено страдание. Вариантите са стотици, а може би и хиляди.
Има ли всъщност рационално решение и по-скоро способни ли сме хората на рационални решения? От какво се определят нашите избори?
Има много изследвания по въпроса, но това не е научна статия, а по-скоро размишления, които ми се иска да повдигнат въпроси у четящите. От медицинска гледна точка темата е свързана и с информираното съгласие. Как можем да вземем рационално решение по въпрос, който не разбираме? Ние можем да сме информирани, но това далеч не означава, че разбираме дадена тема. Това се отнася за политиката, за икономиката, за психологията и изобщо за всички аспекти от живота – дори за покупката на тоалетна хартия – нещо, което се налага на всички хора в нашето общество.
Аз съм склонен да вярвам, че освен ако човек не е напълно запознат с материята и не разбира тематиката на въпроса, то той не е способен да вземе рационално решение. В тези случаи, които преобладават в живота, решенията са предимно емоционални, защото изборът ни се определя от нашия преживелищен опит. Зигмунд Фройд казва, че човешкият характер представлява съвкупност от изтласкани и несъзнавани преживявания. Добре е да си задаваме въпроси от рода на: “Защо правя това, което правя?”, “Какво ме кара да направя този избор?”, “Каква е причината да съм в сегашната ситуация?” Така можем да започнем да разбираме себе си по-добре. Психотерапията и психоанализата, в частност, ни помага да си отговорим на тези въпроси. Когато работим върху себе си, започваме да осъзнаваме действията си, думите си и мислите си. Бихме могли да разбираме сънищата си, защото сънищата са “царският път към несъзнаваното”. Няма да постигнем пълна осъзнатост – несъзаваното винаги ще бъде по-голямата част от нашата психика, но можем да бъдем по-осъзнати и да живеем живота си без да си причиняваме страдание толкова често.