Сизиф бил най-умният сред хората. С него не можел да се мери никой по отношение на “коварство, хитрост и ловкост на ума” (Старогръцки легенди и митове / Н.А.Кун – изд. Наука и изкуство 1969). Сизиф бил цар на Коринт и натрупал огромни богатства, благодарение на своите умения. Той успял (повече от веднъж) да излъже смъртта, т.е. да подведе боговете и за тази си дързост бил наказан за вечността. Наказанието се състои в това, да бута/носи огромен камък по един стръмен склон и точно, когато стигне върха, камъкът се изтъркулва обратно. Така задачата му започва отначало и никога няма да бъде завършена.
Трябва да се отбележи, че страхотният си ум, Сизиф дължи на факта, че баща му е божество (Еол – повелителят на ветровете). Това е изтъкнато още в началото на мита, като неоспоримо доказателство за твърдението, че той е най-умният сред хората, т.е. той е полу-бог и по тази причина свръхсилата му е гарантирана. Този аргумент присъства в историите на почти всички други “супер-хора” (бих казал всички, но не мога да твърдя,че съм запознат с всички подобни истории) – от Херкулес и Ахил, та чак до Иисус Христос – всички съдържат някакво “божествено начало”. То е необходимата предпоставка за великите дела, които тези хора ще извършат през живота си. Дали всъщност желанието на Сизиф да бъде велик владетел не е продиктувано от чувство за малоценност? Неговият стремеж към трупане на богатства и охолен живот е един вид компенсация, че той никога не би могъл да стане, като баща си, т.е. той не би могъл да интегрира бащиния образ в психичния си живот, тъй като на практика това е непостижимо за хората. От тази невъзможност да разреши по здравословен начин едиповия конфликт, може би произтича и желанието да излъже боговете. Това е вид търсене на възмездие за факта, че той никога няма да бъде “нормален” човек. Тази агресия към боговете присъства и в историите на споменатите по-горе като примери Ахил и Херкулес. В името на правдата, ще отбележа, че Христос не изпитва подобни чувства към бог, но той е самият Бог слязъл на земята, така че ще оставим тази аналогия и няма да правим опити да излизаме от Старогръцките митове и легенди, тъй като това би разширило неимоверно настоящия текст.
Бунтът срещу бащата и желанието той да бъде задминат присъства във всички митове и легенди. Желанието на сина да се докаже, като по-можещ, по-умен, по-велик, е един от стремежите на подрастващите. Може би именно за това Сизиф (и другите митологични герои с божествени родители) изпитват стремеж да демонстрират надмощие под някаква форма, въпреки че ясно осъзнават невъзможността си някога да станат, като своя родител. Боговете са безсмъртни, а Сизиф не е и той е наясно с този факт.
Първата му проява на неуважение е не срещу кого да е, а срещу самият Зевс – повелителят на гръмотевиците и на всички богове. Сизиф узнава, че Гръмовержецът е откраднал нимфата Егина, дъщеря на Азоп (повелител на реките). Азоп отишъл при царя на Коринт да сподели своята мъка и Сизиф изтъргувал истината срещу обещанието Коринт редовно да бъде снабдяван с вода. Тук Сизиф отново използва своята хитрост, за да спечели блага за себе си и своите граждани. Дори има благородство в тази постъпка – той все пак се грижи за поданниците си и гледа да им осигури един от най-важните ресурси – водата. Читателят е доведен до симпатия към героя не само заради благородното му дело, но и заради това, че е толкова смел, хитър и непоколебим – да рискува толкова много, за да осигури вода на народа си, а Зевс – в крайна сметка той е безсмъртен бог и има всичко – какво толкова, че ще има една жена по-малко. Това много разгневило бога и той изпратил Танатос (бог на смъртта) да вземе душата на Сизиф. Тук героят си позволява още по-голяма дързост – под предлог, че веригите, с които трябва да бъде окован, не са сигурни, той подвежда Танатос да ги изпробва и така богът остава окован. Читателят отново симпатизира на Сизиф – та той побеждава смъртта! Но това променя целия естествен ход на живота – хората спират да умират, съответно никой вече не отива в подземното царство, а като краен резултат боговете вече няма да бъдат ценени и възхвалявани. Основната разлика между хора и богове на практика е премахната с този акт на оковаване на смъртта. Ето го и стремежът към изравняване с родителите – сега вече всички са безсмъртни.
Това е второто прегрешение на Сизиф – той се подиграва на божествения ред, като го отхвърля. Арес е изпратен да освободи Танатос и той да може да свърши своята работа. Разбирайки, че този път няма да се измъкне Сизиф прибягва до нова хитрост – той нарежда на съпругата си да не му устройва погребение и да захвърлят тялото му на площада. По онова време погребението е пиршество за боговете. По време на ритуала се поднасят много дарове за боговете и тялото на починалия се изгаря, за да се гарантира, че той няма да се върне отново и ще остане в подземното царство. Т.е. благодарение на Сизиф, боговете са лишени от тези дарове и неговото тяло остава на разположение. Той съумява да убеди Хадес и Персефона да му позволят да се върне на земята, за да накара съпругата си да организира подходящото погребение и ритуалът да бъде осъществен. Това е и третото му прегрешение спрямо боговете, тъй като той не се връща, а продължава охолния си живот на земята. Този акт символизира стремежът на човека към вечността. Дали ще бъде вечен живот, дали ще бъде безсмъртие на душата – тази “награда” присъства под някаква форма във всички религии. Ако човек е бил добър и е спазвал повелите на боговете, той ще получи вечно блаженство и спокойствие. Това обещание може да бъде разтълкувано, като желанието на човек да осмисли съществуването си. (Тук вече ще спомена някоя от гледните точки на Албер Камю, тъй като споделям подобни разбирания.) В един ирационален “абсурден” свят, ние постоянно търсим смисъл, за своето съществуване. Човек иска да вярва, че неговият живот има значение. Това обещание за вечен живот, безсмъртна душа, рай и т.н. дава цел и стремеж към това да бъдем по-добри, по-отговорни, по-съзидателни. Ако накрая на живота няма санкция, т.е. няма възмездие – защо да се стремим към тези неща. Бихме могли да си живеем както намерим за добре, след като никой няма да ни съди. Ако в края няма нищо – изобщо има ли смисъл да живеем? Това ни води и към най-съществения философски въпрос – въпросът за самоубийството. Много по-лесно е да има нещо “свръх”, нещо над нас, пред което да бъдем отговорни и което да носи отговорност вместо нас, когато ние не успяваме да се справим. Ако се замислим, този стремеж към божественото начало е един вид и задоволяване на либидото – правим неща, които ни доставят удоволствие, защото ни карат да се чувстваме добри и значими или очакваме удоволствието (под формата на блаженство) да ни бъде поднесено в последствие, т.е. осмисляме по този начин действията, които не ни водят до удоволствие в момента и не бихме искали да извършим, но сме “принудени от обстоятелствата” под една или друга форма. По този начин на практика осмисляме безсмислието.
Този път Танатос е изпратен отново да вземе душата на Сизиф и го заварва на богато пиршество. Заради всичките си дързости и неуважения към боговете, за героя е устроено специално наказание за вечността. Той е обречен на безсмислен труд завинаги. На практика безсмисленият труд не е най-страшното от наказанието, както някои автори твърдят. Според мен самото безсмислие е най-тежката част, т.е. неговото съществуване е лишено от смисъл и той няма да може да направи нищо до края на вечността. Когато Омир описва Сизиф в подземното царство, а и другите герои, които са слизали и разказвали за срещите си там, Сизиф винаги изглежда, като лишен от съзнание. Той просто мълчи и упорито бута камъка по склона. Нито поглежда настрани, нито спира за почивка. Като че ли всякаква мисъл и хитрост му е отнета – няма го вече най-великият ум. Това един вид символизира какво се случва с хората, които не могат да приемат смъртта, като част от естествения ход на нещата. В наши дни диагнозата е вид деменция. Хората, които не могат да осмислят живота си и не могат да се справят с вътрешните си конфликти, обикновено започват да изтласкват непоносимото съдържание, като се лишават и от спомени и от голяма част от своето съзнание и по този начин реално си спестяват страданието от безсмилието, което не могат да избегнат поради неспособност или друга причина.
Това е най-големият страх на човечеството – да не се окаже, че всичко е безсмислено. Като добре знае, кой е срещу него (боговете), а той е наясно, тъй като баща му е един от тях и разполага със знанието, че те са всемогъщи и безсмъртни – защо изобщо решава да им се опълчи и дали тогава е толкова умен, колкото се твърди? Един умен, човек, който познава боговете и техните възможности, не би се подигравал с тях. Или може би Сизиф е мислел, че ще намери начин да му се размине – често срещано вярване в наши дни. Че ще изтъргува наказанието и ще намери решение чрез пословичната си хитрост. Боговете не биха пропуснали да дадат пример, какво се случва с тези, които дръзват да се опълчат на установения ред. Може би Сизиф е вярвал, че всичко му е позволено, понеже баща му е един от боговете и се е чувствал и той всемогъщ и успехът му е гарантиран. От друга страна безметежното му поведение и проявеното лекомислие са симптом на мегаломания. Затова е лишен от смисъл и чрез наказанието му боговете искат да демонстрират, че човек е добре да осмисли живота си чрез действия, а не чрез претенции.