Етикет: психоанализа

Чували ли сте… Имам предвид не “чува̀ли ли сте”, а “чу̀вали ли сте”, та:

Чу̀вали ли сте израза: “върнах се в началото”? Разбира се, може да звучи по много начини, като например: “всичко започва отначало”, “отново сме в началото”, та дори и “пак сме в изходна позиция”, както и много други подобни. Сигурно сте чували, а сигурно и сте го казвали, най-малкото сте си го помисляли поне веднъж. Аз поне със сигурност съм си го казвал няколко пъти и също така съм го чувал от други хора. 

Тези изрази сякаш са изпълнени със съжаление и разочарование. Такова са чувствата, когато се замислим и си дадем сметка, че вече сме били там, където сме. Все едно не сме правили нищо през изминалото време. Сякаш сме зациклили в някакъв кръг – спомнете си филмовата класика “Омагьосан ден” (Groundhog day). В този филм, героят на великолепния Бил Мъри – Фил, известен телевизионен водещ, се оказа вплетен в повтарящ се времеви цикъл, от който няма излизане. Всяка сутрин се събуждаше в един и същи ден, на една и съща дата, в който се случваше едно и също нещо. Няма да разказвам филма, защото вероятно има хора, които не са го гледали, а наистина е чудесен филм, който горещо препоръчвам и си заслужава да му се отдели време. Ще се опитам да извлека поука, без да развалям края на филма, но това което помогна на Фил да излезе от този омагьосан кръг, беше промяната. Но не промяната в действията – той опита всякакви най-различни сценарии и дейности – от добри, през лоши, до отвратителни. Промяната беше вътрешна – той промени отношението си към нещата и към хората около него. 

Ако го разгледаме символично – този човек започна да се отнася, първо към себе си и след това към околния свят, по друг начин. Не с презрение, високомерие и арогантност, както го правеше в началото, а със съчувствие, открито, с доверие, поемайки отговорност за всяко свое действие и мисъл, без да очаква нещо, а просто така, защото се чувства добре. Това, разбира се, е опростено обобщение, но мисля, че става достатъчно ясно за какво иде реч. Ние не можем да променим света, не можем да променим хората около нас, не може да променим и себе си. 

Та, да се върнем на началото. Сещам се за популярния израз “в изходна позиция”. Психоаналитично погледнато, “изходна позиция” би могло да означава там, където излизаме. Можем да го разгледаме по много начини – раждането, например е “изходна позиция”. Смъртта също е “изходна позиция”. От гледна точка на психичните енергии, т.е. на нагоните, желанието да се върнем в “изходна позиция” или в “начална позиция”, означава да постигнем идеална хомеостаза (в психичен смисъл, не в биологичен) – да няма движение, да сме на сигурно място, което не се променя и да не сме застрашени от нищо. Фройд говори за това в “Нагоните и техните съдби” (Instincts and Their Vicissitudes – 1915), както и в други свои статии. (Умишлено не реферирам към конкретна книга, защото в момента не съм отворил такава, а и статията е публикувана в няколко български издания) Затова бихме могли да отнесем този тип мислене и стремежи към нагона към смъртта. Защото именно смъртта е това състояние, в което всичко спира, няма промяна, няма страхове и тревоги – има само пълен покой. Но, както и Фройд отбелязва – няма живот. Защото животът е постоянна промяна, която не можем да управляваме и контролираме по никакъв начин. Затова “изходната позиция” или “началото” е нещо, към което винаги ще имаме стремеж да се “завърнем”, поради простата причина, че не можем да изключим нагоните си. Ние имаме нужда от тях и двата основни нагона работят в синхрон. Ако го нямаше нагона към смъртта, щяхме да се преуморим от изтощение много бързо и нямаше да оцелеем. 

Не е въпросът дали сме се върнали в началото. Въпросът е дали сме направили изобщо някакво усилие да не сме в “началото”. Да не сме в “изходна позиция”, която сама по себе си е неизбежна. А да бъдем “по средата” или просто “да бъдем”. Това означава да тръгнем по пътека, която е непозната и която не знаем къде ще ни отведе. Това означава да не сме сигурни какво ще се случи, кого ще срещнем и какво ще направим. Най-общо казано, означава да не знаем, а това е ужасяващо. Арогантността, високомерието, презрението са само част от инструментите, които използваме, за да се предпазим от ужаса на незнанието. Много е трудно да намерим начин да понасяме този страх, който ни кара да се чувстваме безсмислени. Докато се пазим от ужаса на незнанието, всъщност се лишаваме от удоволствията на живота, от преживяването на непознатото и свързването с другия. И често влизаме в омагьосани цикли – съжаление, вина, страх. Доста скъпо ни излиза тази охрана, ако се замислим. 

Както казах по-горе – не можем да променим света, не можем да променим хората, съответно не можем да променим и себе си. Какво можем да направим? Единственото нещо, което можем да променим е отношението към всичко споменато, включително и към себе си. Да приемаме света и да обръщаме внимание на това как се чувстваме, включително и защо чувстваме това, което чувстваме, без да си даваме оценки и да се осъждаме за нещо, което не разбираме. Какво чувствам в момента и защо правя това, което правя? Какво ме накара да напиша този текст и защо го написах…

“Имам проблем.”

Какво означава това изречение? За мен означава, че пред човека, който го изговаря стои някаква задача за разрешаване. Има нещо, което трябва да бъде решено и представлява някаква трудност за човека. Трудно е този проблем да бъде формулиран. Питаме човека какво не е наред, а той не може да даде обяснение. Може само да каже: “Чувствам се зле.” Понякога дори и чувството е трудно за описание и за човека е почти невъзможно да отиде отвъд това “зле”. 

Покрай настоящата ситуация, свързана от една страна с опасността от коронавирус, от друга – с политическата обстановка в страната, много чувства се отприщиха, а покрай тези чувства – много думи и действия. Можем да кажем, че “положението е страшно” и няма да сбъркаме. Управляващите (които и да са те) обичат да си играят със страховете на хората и това не е нещо ново, въпреки че напоследък е свръхексплоатирано. Няма да коментирам нито политиката, нито Ковид-19. По-важният въпрос е какво се случва с хората и как преживяват всичко това. Разбира се, това е индивидуално за всеки един от нас. Някои могат да кажат: “Имам проблем.” За много хора обаче, дори и тази стъпка е трудна. 

Да признаеш, че имаш проблем не е признак на слабост. Всички имаме проблеми от най-различно естество и търсим решения на тези проблеми. Може да се обобщи лаически, че животът е низ от проблеми, които успяваме или не да разрешим. Даже бих си позволил да се пошегувам, че от гледна точка на нагона към смъртта, както е описан от З. Фройд – самият живот е проблем, който търси своето разрешение и винаги го намира. 

Всеки ден ние срещаме проблеми от най-различно естество и търсим начини да ги решим. Когато ни заболи зъб отиваме на зъболекар. Когато сме гладни – ядем, когато сме жадни – пием. Защо ни е толкова трудно да потърсим помощ, когато душата ни страда? Когато загубим близък човек (без значение дали поради раздяла или смърт), когато загубим работата си или дори нещо съвсем тривиално – когато всичко изглежда наред, но въпреки това ние не се чувстваме доволни и щастливи? Да потърсим помощ в такъв момент е най-логичното решение, но малцина се престрашават. Една част от страховете, свързани с търсене на помощ от специалист, са свързани с незнание и с предразсъдъците, които върлуват в нашето съзнание. Затова бих искал да разсея част от тези страхове, ако е възможно. 

Психотерапевтът не е психиатър и не задължително е психолог. Психолозите се занимават с оценяване, посредством специализирани тестове, с изследване на човешката психика и понякога с консултации. Това, разбира се е най-общо казано. Психиатрите са лекари, те са завършили медицина и се занимават с лечение на психични болести, като изписват лекарства, целящи да ограничат симптома и да подпомогнат лечението. Някои психолози и психиатри са и психотерапевти. Психотерапевтите могат да бъдат хора с различно хуманитарно образование и не е задължително да бъдат психолози или медици. Има различни психотерапевтични школи, като всяка школа има своите строги критерии за това как даден специалист може да се квалифицира като психотерапевт. Някои психотерапевти са специализирани в работа с определен вид психични разстройства, други не, като това също често зависи от парадигмата, в която практикуват, не само от практиката им. 

Психотерапията, в частност психоанализата и психодрамата (тъй като не бих могъл да говоря от името на всички парадигми, затова ще говоря за тези, в които практикувам) има за цел да помогне на човек да се свърже с несъзнаваните си мисли, чувства и желания, като по този начин започва да разбира по-добре какво се случва с него. Защо се чувства по определен начин в дадена ситуация – като например: 

“Защо се ядосвам на партньора си, когато той/тя забрави да купи хляб и когато изразя тези емоции става скандал?” 

“Защо ревнувам партньора си и му нямам доверие?” 

“Защо не мога да се задържа във връзка/интимни отношения с някого повече от година-две?”

“Защо постоянно не съм доволен от работата си и търся нова?” 

На тези и на още много други въпроси, човек би могъл да потърси отговор при психоаналитик или в психодрама терапия. Това, разбира се, не означава, че психоаналитикът или психодрама терапевтът имат отговор на тези въпроси. Психотерапевтът може да има отговор за себе си, но не и за вас – тъй като всичко това е лично. Не можем да очакваме, че отговорите, които някой е открил за себе си, важат и за нас. Психотерапията ни помага да достигнем до такива отговори, които важат за нас самите. Някои отговори са прекалено болезнени и затова ни е трудно да достигнем до тях. Усещането на тази болка, на тези страхове не ни прави “луди”. Търсенето на помощ от психотерапевт не ни прави “луди”. Отдалечаването от реалността може да ни направи “луди”. А това отдалечаване не е толкова трудно, колкото изглежда – понякога се сблъскваме с непоносими за нас неща и просто решаваме да ги игнорираме. Един пример за подобно игнориране е, когато едно дете реши, че не иска да рисува, защото не може. Но то е дете и в повечето случаи ще намери начин да преработи тази ситуация. Когато един възрастен човек обаче заяви: “Това не го мога и затова няма да го правя.”, това отново е същото изтласкване на проблема на заден план, но някак звучи по малко по-различен начин. Защитните механизми помагат на Аза да се предпази от нараняване, най-общо казано. Съвсем логично е човек да не може да прави нещо, което не е правил. Детето трябва да рисува, за да се научи и “да го може”. Защо тогава изведнъж се отказва от това действие, което иначе харесва? Отговорите могат да бъдат най-различни, тъй като всеки човек има различни преживявания. 

Мисълта ми е, че психотерапията е индивидуална работа и изисква усилия от пациента, не само от терапевта. Няма бърз начин или “short cut”. Психотерапията е за всички и в повечето случаи помага. Тя е функция на много променливи – например, една от тях е терапевтичната връзка между пациента и психотерапевта. Когато двама непознати седнат в една стая, те първо трябва да изградят връзка помежду си, за да могат да работят заедно. Разбира се, нещата не са линейни – връзката се гради в процеса на работа и работата започва в процеса на градене на тази връзка, но това, което искам да покажа е, че няма лесен начин човек да стигне до решенията на проблемите, които търси. Процесът изисква време, усилия и ангажираност. Резултатът обаче си заслужава! 

В живота почти непрекъснато ни се налага да правим избори. Когато отидем на лекар, защото имаме някакъв здравословен проблем и този лекар ни постави диагноза, която е плашеща – какво правим? Обикновено търсим второ мнение. Отиваме при друг лекар и той не потвърждава диагнозата, а дава друга прогноза, свързана със същия проблем. Тук изобщо не говорим за случаи, когато един лекар е сбъркал или пък иска да ни подведе, или да се подсигури, или какви ли не други варианти. Обсъждаме ситуация, в която лекарите са компетентни и напълно адекватни от медицинска гледна точка, както е в по-голямата част от случаите. Лекарите са хора и като всички други хора допускат грешки – няма да коментирам повече това. В гореописаната ситуация няма грешки, а има различни възгледи – доколко един проблем е опасен и интервенцията наложителна. Разбира се, можем да потърсим и трето мнение, но има вариант и то да не съвпадне с нито едно от двете, получени до момента. Така можем да продължим да ходим по лекари, за да търсим нещо, което не сме в състояние да обясним, но винаги ще имаме отговор, че “лекарите нищо не разбират” и “тая скапана здравна система” и прочее. Няма да коментирам и този вариант – той е безспорно интересен, от гледна точка на това, какво преживява един пациент в такава ситуация, дали е склонен към хипохондрия, защото има нарцистичен характер или пък просто няма доверие в никого, защото през целия си живот е бил подвеждан от близките си хора, но това не е предметът на този текст, както и нямам за цел да защитавам или критикувам системата за здравеопазване. 

Как да вземем правилно рационално решение?

Да се върнем на варианта, в който имаме различни лекарски мнения и нашия избор. Има хора, които ще приемат мнението на лекаря, който дава по-благоприятна прогноза, който ги е успокоил и им е казал, че не е необходимо да се притесняват на този етап, а само да следят състоянието си и да ходят периодично на преглед. Това може да отразява желанието на пациента да гледа позитивно на живота и да не се тревожи. Може също така да е признак за нежеланието на човек да се сблъсква с трудности, тъй като това е прекалено тежко и болезнено за него. Би могло да е склонност от страна на пациента да бъде авантюристичен и да рискува. Възможно е лекарят да му е по-симпатичен и така да му вярва повече.

В другия вариант имаме пациент, който ще избере по-неприятната прогноза. Защо някой би решил, че е по-добре да има сериозен проблем, вместо нещата да не са притеснителни. Дали това не се дължи на желанието му да получава внимание. Дали лекарят му вдъхва повече доверие – това между другото е опция и при първия вариант. Ако е така, защо вярва повече на този лекар, а не на първия? Дали пациентът иска да не поема рискове – защо го е страх да поема рискове, прави ли това и в други аспекти на живота си? Ами ако това решение предполага някакъв вид по-сериозна хирургическа намеса – това не е ли риск, който той не осъзнава, че поема? Възможно е пациентът да е мазохист и да иска да му бъде причинено страдание. Вариантите са стотици, а може би и хиляди.

Има ли всъщност рационално решение и по-скоро способни ли сме хората на рационални решения? От какво се определят нашите избори?

Има много изследвания по въпроса, но това не е научна статия, а по-скоро размишления, които ми се иска да повдигнат въпроси у четящите. От медицинска гледна точка темата е свързана и с информираното съгласие. Как можем да вземем рационално решение по въпрос, който не разбираме? Ние можем да сме информирани, но това далеч не означава, че разбираме дадена тема. Това се отнася за политиката, за икономиката, за психологията и изобщо за всички аспекти от живота – дори за покупката на тоалетна хартия – нещо, което се налага на всички хора в нашето общество. 

Аз съм склонен да вярвам, че освен ако човек не е напълно запознат с материята и не разбира тематиката на въпроса, то той не е способен да вземе рационално решение. В тези случаи, които преобладават в живота, решенията са предимно емоционални, защото изборът ни се определя от нашия преживелищен опит. Зигмунд Фройд казва, че човешкият характер представлява съвкупност от изтласкани и несъзнавани преживявания. Добре е да си задаваме въпроси от рода на: “Защо правя това, което правя?”, “Какво ме кара да направя този избор?”, “Каква е причината да съм в сегашната ситуация?” Така можем да започнем да разбираме себе си по-добре. Психотерапията и психоанализата, в частност, ни помага да си отговорим на тези въпроси. Когато работим върху себе си, започваме да осъзнаваме действията си, думите си и мислите си. Бихме могли да разбираме сънищата си, защото сънищата са “царският път към несъзнаваното”. Няма да постигнем пълна осъзнатост – несъзаваното винаги ще бъде по-голямата част от нашата психика, но можем да бъдем по-осъзнати и да живеем живота си без да си причиняваме страдание толкова често.