Както всички знаем, но може би не всички го осъзнаваме – животът е низ от загуби. Ние постоянно губим, докато живеем – затова и концепцията за “вечно щастие” е абсурдна. В живота има щастливи и тъжни моменти, както и много други преживявания – животът е шарен – не е розов, не е черно-бял – просто шарен. Сред радостите и премеждията, които ни се случват, има едни преживявания, които наричаме “загуби”. Те имат огромен диапазон на тежест и интензитет и варират от “небрежната” загуба на копче на панталон, през това да изхвърлим старата пералня или да продадем колата, през загубването на 20 лева, които са изпаднали от джоба ни, през раздялата с гаджето, през загубата на домашния любимец, чак до смъртта на близък и любим човек. Както се вижда от дадените примери – загубите са неизбежни.
При всички подобни събития, ние преживяваме определени чувства – нашата психика се “справя” със загубите, в зависимост от това какъв е нашият емоционален ресурс и капацитет да приемем всяка отделна ситуация. Основният проблем не идва от външния свят, т.е. от това как ще си закопчаем панталона без копче, ще си купим ли нова кола и как ще живеем без гаджето, например – простете профанизацията. Загубата е на вътрешната ни сцена – там има обекти, които участват в психичния ни живот и когато загубим нещо или някого – тези вътрешни обекти продължават да съществуват. Нашият психичен апарат трябва да се справи с нелеката задача да приемем загубата и да продължим живота си с мисълта, че този обект вече го няма. Това действително не е лесна задача – някои загуби са твърде болезнени и тази болка може да превземе мислите и живота на човек. Повечето хора са чували за петте фази на траура (Кюблер-Рос) – отрицание, гняв, договаряне, тъга, приемане – макар, критикувана и неизчерпателна, тази теория дава някои важни насоки. Когато загубим близък и любим човек – болката е много голяма. Първоначално ние не искаме да приемем, че този човек вече го няма. Потъваме в спомени, в които той/тя присъства, в разговори се изказваме така, че все едно още е с нас на този свят – и това е самата истина – този човек наистина е с нас, на нашата вътрешна сцена той/тя присъства, ние го/я усещаме, можем да проведем разговор. Това е нормална ситуация. След известно време започваме да се ядосваме – обвиняваме човека, че ни е изоставил, тъй като липсата е твърде голяма и болезнена. Колкото повече е присъствал в нашия живот този човек, толкова по-голяма е празнотата, която оставя след себе си. Започваме да обвиняваме всеки, който по някакъв начин е свързан с тази загуба, а дори и себе си. Минава още време и започваме да си даваме сметка, че с обвинения и гняв няма да стигнем до никъде – какво да направим? Започваме да се спазаряваме със себе си, че все пак има начини да продължим. Ще направя нещо хубаво, някой ще се усмихне, за сметка на това ще гледам да не се ядосвам и да не се изолирам. Договаряме се със себе си, че въпреки всичко ще продължим напред и скоро след това идва тъгата. Усещаме болката и мъката от загубата. Страдаме, плачем, може дори пак да се върнем към пазаренето и гнева в определени моменти. Но тъгата преобладава. Един ден, започваме да осъзнаваме, че животът продължава, въпреки че човекът го няма и че усещаме липсата. Даваме си сметка, че има неща, за които си струва да продължим да живеем и болката вече не е толкова силна – можем да се усмихваме и да гледаме положително на някои неща. Можем да правим планове за бъдещето, в които този човек го няма – ние ще се сещаме за него и пак ще ни е тъжно, но знаем, че го няма и животът продължава. Приемаме тази загуба. Вътрешният обект продължава да съществува в нашата душа, но ние вече можем да живеем без него.
Този процес е динамичен, някоя от фазите може да бъде прескочена или пък да се върнем на предишна за някакъв период от време – няма твърда структура. Оставането в някоя от фазите, различна от приемането, е проблем за психичното здраве. Ако се замислим, много често ни се случва да срещнем такива хора, които нямат емоционалния ресурс да продължат напред и са останали в отрицанието или в гнева. Оставането в тъгата коства много – тогава се развива депресивен епизод или меланхолия, както я нарича Фройд. Депресията е тежко болестно състояние и не трябва да се пренебрегва, тъй като изходът може да бъде фатален. Над 30% от човечеството (по данни на СЗО) страдат от някаква форма на депресия. За съжаление депресивните разстройства се разпознават много трудно и разбираме твърде късно, когато някой е страдал от подобно състояние. Затова ако имате съмнение, потърсете помощ от специалист.
Също така процесът на преживяване на загубата може да трае много малко или много дълго, в зависимост от размера на тази загуба, а това зависи от инвестираната нагонна енергия във вътрешния обект – т.е. колко сме привързани към предмета или човека и какво чувстваме към него. Съвсем естествено, ако старият ни портфейл се скъса – това не ни тежи толкова. Казваме си “ей, жалко” и отиваме да си купим нов. Но ако този портфейл ни е бил подарен за рождения ден, от нашата майка, която е починала скоро след това – ситуацията става съвсем различна. Започваме да преживяваме много емоции и това как ще приемем загубата на този портфейл, всъщност в голяма степен зависи от това как сме преживели загубата на майката. Независимо, че портфейлът се е скъсал десет години по-късно. Ние ще продължим да го ползваме, ще се ядосаме или ще го запазим в някоя кутия със спомени, защото чувствата са силни и не искаме да приемем тази загуба. Разбира се, това невинаги са съзнавани процеси и тези емоции дори не достигат до нашето съзнание – това е една от големите разлики между траура и меланхолията.
Загубата може да се преживее за две минути или за двадесет години, а е възможно и никога да не бъде преживяна. Добре е да обръщаме внимание на собствените си чувства и да не се опитваме да ги контролираме. В последните години, фокусирани върху материалното, много от нас не обръщат внимание на вътрешните си преживявания и на емоциите си. Човек се чуди защо се е разплакал понеже си е загубил копчето на панталона и започва да си мисли, че нещо не е наред, но го крие, защото се срамува и не може да си даде ясно обяснение, отделно стои и въпросът “Какво ще си помислят хората?”. Понякога обяснението е просто, понякога е много сложно, но е добре за нашето здраве да не прикриваме чувствата си, а да ги преживяваме.